Казват, че апетитът идва с яденето, та и ние с приятелят ми есперантист Серафим Костов станахме членове на конгреса в Ханой във Виетнам по време на конгреса в Копенхаген, Дания, където заплатихме необходимата такса за участие.
Да влезнем във Виетнам се оказа трудна работа. Бяхме предупредени, че за получаване на заветната виза ще си имаме неприятности, както и стана. Въпреки поканите на английски език с номера на паспортите и ваучерът със заплатен хотел в Ханой разрешителното от виетнамската полиция все не идваше и не идваше. Задействахме Световната централа на есперанто в Ротердам, откъдето бе отправена молба лично до НП посланика на Виетнам, който се разпореди “компромисно” и ние вече притежавахме дългоочакваната виза, с която сме на летище София.
Отправяме се към “Ербъс А 320”. Държавата Катар разполага с парк от най-модерни самолети, които летят по целия свят. Докато ние се възползваме от лакомствата, които ни се предлагат, самолетът ни пренася последователно над Черно море, Месопотамската падина, течението на река Тигър и навлиза в Персийския залив и след 4,30 ч. във въздуха летим над нощния град Доха. Вече снижилият се “Ербъс” каца в Доха на огромното летище. Тук ни прехвърлят в грамаден “Боинг 737”, който с 500-те си пасажери и персонал, се отправя към Банкок. Летим над Арабско море, полуостров Индустан, Бенгалски залив и след 5 часа полет вече се снижаваме над Индокитайски полуостров, за да кацнем в Банкок и отново летим към заветния Ханой - настоящият Световен есперантистки конгресен център.
И така, след общо 11 часа път от София до Ханой, пристигаме в Социалистическа Република Виетнам. В проливен мусонен дъжд, пристигаме в огромния 17-етажен хотел ”Нелия”, в който се намира Конгресният център. Тук получаваме конгресните документи и се отправяме към нашия хотел ”Ройал Палас”, където се настаняваме в неочаквано комфортно обзаведена стая за двама срещу 27 лева на човек.
Отпочинали и закусили се отправяме за първия конгресен ден в тържествената зала ”Заменхоф” в студентския кампус в Ханой, където е тържественото откриване на конгреса. То бе предшествано от отдаване почит на починалите есперантисти през последната година, след което с изпяването на химна “Есперо” конгресът бе открит, като в началото бе прочетена телеграмата на “Алта протектанто” - вицепрезидента на Социалистическа Република Виетнам г-жа Нгунен Тхи Доан и телеграмата на директора на ЮНЕСКО - българката г-жа Ирина Бокова, който факт преповдигна моето национално самочувствие. За тържествено слово бе дадена думата на кметицата на Ханой. Тук искам да отбележа, че всички световни есперантски конгреси задължително се провеждат под егидата на най-висши държавни институции.
Водещият последователно представи деловия президиум, като на моменти балет изпълняваше ескизи с подчертано майсторство в типичен виетнамски стил. Всички разполагахме с програмата на конгреса за предстоящите делови заседания на железничарите, юристите, учителите и мястото и часа за репетиции на интернационалния хор, членове, на който станахме аз и Серафим. Трите репетиции и участието на хора на интернационалната вечер и закриването на Конгреса за мен и Серафим беше едно изключително преживяване - пеехме с приятели от цял свят, есперантисти, обичащи хоровата песен. С някоисе познаваме от предишни конгреси. Хористката от Бразилия Ванеса специално за мен бе подготвила изненада-подарък - снимка на Дилма Русеф, президент на Бразилия.
Първата масова проява беше т.н.”Национална вечер” - вечер на домакините, която започна с “Танц на барабаните”. Последваха “Танц на фенерите”, пееща танцьорка, малка театрално-музикална сценка със съпровод на ударни и банджо. Беше демонстриран многострунен инструмент, чийто звуци на арфа и китара в ръцете на професионалист ни смаяха. Ансамбловото изпълнение на зурна, барабаните, ксилофонът от дървени пръчки, чинели и кастанети ни впечатлиха с очарователната екзотика. Върхът от изненади дойде с изпълнението на ксилофон от “пеещи камъни”, както и изпълнението, което имитираше пеещи птици, водопади и други природни звуци. Вечерта завърши с вълшебния “Танц на шапките”, изпълнен от ансамбъла на Виетнамската телевизия.
Ханой на пръв поглед е европейски град и като такъв са го направили “окупаторите”-французи. С френски език можеш да се оправиш в градския хаос и понеже споменах “хаос”, то трябва да поясня, че това важи 100% по отношение на уличния транспорт. Светофарите за много мотористи са само една условност. В пиковите часове по улиците се движат на вълни по 50-60 скутера, представете си каква става замърсеността на въздуха. Ето защо често срещаме виетнамци с малки деца - всички с маски. Пешеходец виетнамец е рядкост. Пешеходците сме ние гостите на града, а скутерите в Ханой са над милион, с тях се предвижват към работните обекти по един по двама на скутер, но видяхме и четирима - цяло семейство върху седалката на скутера!
Европейският град се допълва с една ретроградна действителност - тротоарите. Те са за всичко: бръснарници, “салон” за педикюр,”магазини” за дрехи, плодове и зеленчуци и “ресторанти”, “място” за отмора - директно върху плочките, където можеш да поспиш необезпокояван от никого. И понеже споменах “ресторанти” върху тротоара, трябва да поясня, че кухнята, салонът за хранене, черната кухня са “три в едно” - около масата с височина 30 см са и столчетата с 10-12 см, където се настаняват клиентите, които получават кюфтенцата и ориза директно от огъня на улицата. Приборите са две пръчки. Такива ресторанти са стотици в милионния Ханой, а представете си как се минава по тротоара, когато се мият съдовете. Често нагазваме върху излятата помия, която изтича в канавката до бордюра. Обед и вечер Ханой мирише на манджа. В Ханой няма мухи и комари, иначе би пламнала страшна епидемия.
Нещо, с което не можах да свикна, е липсата на цени на стоките в магазините. Този факт ужасно затруднява пазаруването. Мен винаги ме вземат за богат чужденец - често за американец, което ми създаваше доста неприятности. Опитна колежка - есперантистка ме посъветва, никога да не държа всичките си пари в ръцете си, защото тези търговци гледат в парите и определят цената. Така по този начин стана и уличен инцидент. Докато определяхме цената за услугата - ползвахме кобилица и конусовидни шапки за снимка, опитната търговка се прицели в най-голямата банкнота - половин милион донги и я измъкна из всичките банкноти, които стисках в ръката. Разбира се, аз успях на време да сграбча банкнотата и по този начин осуетих “обира”. Има и магазини с обявени цени. Те са баснословни и пазаруването в тях не беше по нашите възможности.
Едно удоволствие, което не се отказва, са екскурзиите с обявени цени в евро и долари. Стойността им варираше от 28 евро до 50 долара. Избрахме доларова екскурзия и ето ни на път до чудните скални образувания във Виетнамско море - акваторията, наречена “Халонг-голфето”. Малкият автобус се движи сред оризово поле, където дребни виетнамки с островърхи шапки, сякаш “поникват”, изправяйки превития гръб в оризището. Минаваме покрай огромно сметище, на върха му се вижда трактор, който пресова градски отпадъци. Нещо, което ни впечатли, е почетното гробище с изящно подредени бронзирани паметници. Видяхме детска градина и училище. А в близост ни изненада гьол с отморяващи се биволи. Преминавайки през пазара на едно село, се натъкнахме на изящно изработени грънчарски изделия и един грамаден Буда.
След 4 часа пътуване навлизаме в крайбрежен град и вече сме на пристанището, където след кратка паспортна проверка сме на палубата на малко корабче, което ни отвежда в открито море. Панорамата е вълшебна, високи скални образования допълват нейната красота. Програмата предвижда обяд, приготвян с продукти от морската флора и фауна. На масата ни сервираха супа от морски водорасли, миди, скариди и неотменната риба. На мен се падна главата й, която трябваше да “разфасовам” с единствените прибори - двете пръчки. Как съм се справил е тайна. Корабът акостира на пристана на една от скалите. Тук започна изненадата - навлизаме в грамадна пещера, която ни омайва с причудливите образования от сталактити и сталагмити. Обхождането и отне доста време. В нея човек се чувства нищожен, природата е изявила своя гений, сътворила величави форми, каквито само тя може да създаде.
Ето ни отново на корабчето в открито море и след половин час сме отново на сушата в градчето, което се слави с увеселителния парк и атракцията на крокодилите - с тяхната невероятна дресура. Посещаваме арената, на която младата дресьорка пъхна ръка в отворената уста на крокодила и смело после го целуна, а момчето-дресьор легна върху тялото на един от крокодилите. Доста страшничко беше - крокодилите бяха триметрови!
Вечерта завърши с богата вечеря от виетнамски блюда. Този път ни пощадиха и ни дадоха вилици, лъжици и ножове. Едно от блюдата беше с вкус на българската яхния с преобладаващ лук. Доволни и малко уморени се прибрахме в хотела.
У нас казват “Да посетиш Рим и да не видиш папата е престъпление”. Същото тук важи и за мавзолея на създателя на Социалистическа Република Виетнам Хо Ши Мин - Чичо Хо! Ползваме организирана полудневна екскурзия. Модерен японски автобус ни отвежда пред главния вход на вечното “жилище” на Чичо Хо. Мавзолеят е построен в затворено пространство с огромна площ. Предупредиха ни, че се посещава задължително с панталони за мъжете, а жените с прилично облекло. Още на главния вход ни разделиха на две групи - “прилично” и “неприлично” облечени. Прибраха ни камерите и фотоапаратите. Потеглихме към втория портал - офиса на секуритате, където всички минаваха през “рамката”, а чантите през рентгена.
Вървим след върволица от хора дълга триста метра, като се движим под навес. Пред мавзолея ни посреща почетният караул от “замръзнали” двама карабинери в парадни униформи. Започваме изкачване на вътрешни стълби, оградени от дежурни съгледвачи в бели униформи и ето ни в “светая светих” - грамадна, полутъмна зала, в дъното, на която е разположен остъкленият саркофаг с тялото на вожда с насочена мека светлина към лицето му. Пред мавзолея пространството е попълнено с булевард, върху който при национални празници дефилират почетните военни формирования и трудовите колективи.
Пословична е скромността на Чичо Хо. В непосредствена близост до мавзолея е дворецът, построен от французите, в който се нанася вождът, но не за дълго. За да декларира близост до народа, на Чичо Хо му построяват малка приземна къщурка с три стаички: спалня със скромно легло, столова за хранене с масичка и един стол и стая-кабинет с писалище и стол, над които стоят портретите на Маркс и Ленин, а на масата - мастилница и статуетка на Ленин и радио “ВЕФ”. Впечатляващ е автопаркът на вожда: брониран “ЗИМ”, “Варшава” и автомобил от “скромната” марка “Пежо”.
Оттегляйки се от управлението, Хо Ши Мин се отдава на усамотение. Построяват му на сто метра от предишната къщурка дървена двуетажна. На втория етаж той се отдава на пълен аскептизъм. Живее в две стаички - спалня и столова, без тоалетна и ...баня! В приземния етаж бие на очи голямата маса с тежките столове, около която тук се е срещал с Политбюро. И за да бъде под постоянно наблюдение относно здравословното му състояние, на “самотника” Чичо Хо, на 50 метра от неговата къща правителството построява медицински стационар.
Нещо, което особено ме впечатли, е посещението на голяма група деца “пионери” с бели блузки и червени връзки, дошли на посещение, да видят техния любим Чичо Хо и да му се поклонят.
Вечерта завършва по традиция с изпълнението на интернационалния хор, в който, както вече се знае, участваме и ние със Серафим. Три репетиции ни бяха достатъчни за да подготвим програмните пиеси, които направо взривиха залата. Накрая всички изпълнители се качиха на сцената и започна лудо “диско” под звуците на силна електронна музика, съпроводена с аплодисменти на цялата зала.Това беше кулминацията на конгресната програма.
Дойде и финалът. Ние - хористите отново сме на сцената и изпълняваме химна “Есперо” (”Надежда”) заедно с всички в залата, станали прави на крака, с което конгресът приключи своята дейност. Така нашата цел със Серафим бе постигната максимално.
И така сбогом, Ханой, сбогом, Виетнам! Ще се връщаме при теб единствено само в сънищата! Джис ревидо!
Иван Сергиев, учител по музика-есперантист