Нашето поколение ще отбележи стогодишния юбилей на едно от най-значимите събития (ако не и най-значимото) от историята на нашата страна през ХХ век - 100 години от освободителната Балканска война. Тя е логично продължение на епопеята, започнала от Априлското въстание, за освобождение на народа ни от петвековното турско робство. Духовният порив за възстановяване правото на българите за свободен живот, независимост и обединение с все още живеещите българи в поробените и неосвободени територии взривно избуява в навечерието на войната и по време на военните действия. Това е характерно особено за освободената територия на България. А в неосвободените още земи не спира въоръжената съпротива чрез многобройните въстанически чети и Илинденско-Преображенското въстание. С голяма сила тази обстановка се отнася и за нашия, Чепинския край. Поради исторически стеклите се обстоятелства, годините след Освобождението са съдбоносни и за населението в Чепинско. През първите 15-20 години от Освобождението границата ни с Турция е преминавала близо до сегашната гара Острец. Разбойнически банди от двете страни на границата системно тероризирали християнското и мохамеданско население. И това продължило десетки години. Мрачни ще останат имената на някои местности като Лютата рана, Крапо дере и др. край границата, където са извършвани множество кървави престъпления. След Берлинският диктат, който отхвърли Санстефанските очертания на България “за защита на европейските интереси” и неуспешното Илинденско-Преображенско въстание, над 400 многолюдни български семейства от Пиринска Македония, подгонени от поробителя, за да спасят живота си, се преселват тук, в селищата на Чепинското корито. Те, преселниците, допринасят за изменение духовната и икономическа структура на селищата. В този период от време голям брой българо-мохамедански семейства, заблудени от турската пропаганда, която не престава и досега и от други подобни форми на въздействие, се изселват в Турция, без да са отбелязани сериозни форми на насилие към тях. При тази обстановка родолюбивият български дух се повишава, той обхваща почти цялото население. Формират се множество чети (7-8) от доброволци, които участват в битките за освобождение на Македония, начело с видни войводи като Никола Г. Бояджиев, Георги Лазаров, Никола Кръчанов, Милош Колчагов, Атанас Фурнаджиев и др. В тяхна подкрепа се включва огромна част от населението. Създаването на Балканският съюз е посрещнато с въодушевление от населението на цялата страна, въпреки неточностите и слабостите по определяне на неговете цели. Вече никой не се съмнявал, че поробените ще бъдат освободени. На 17.09.1912 г. е издаден Манифест за обща мобилизация. Чепинските села се превръщат във фронтова зона. Подлежащи на мобилизация и доброволци още същия ден, въоръжени и с цивилните си дрехи, се отправят към границата за подсилване на граничните застави. Назначени са реквизационни комисии за събиране на храни срещу заплащане и всичко необходимо за предстоящата война. Построени са две фурни някъде зад сегашната гара, които веднага започнали да произвеждат хляб. Училищата се превърнали в щабове на реквизационни комисии и мобилизационни пунктове. А също за складове на оръжие и други муниции, необходими за войската. Център за тази дейност е било Лъдженското ново училище. В каменското училище е складирано и съхранявано оръжието и боеприпасите. По спомени на Иван Горанов (тогава 14-годишен) знам, че младежи неподлежащи още на мобилизация, са почиствали дълбоко смазаното оръжие (пушки манлихери) в каменското училище и от там с волски и конски коли са откарвани по предназначение. Дядо Вачовата вила (бившата милиция) е определена за болница, а долният етаж - за щаб на 27-ми Чепински полк. С изнасяне на щаба със започване на войната и той се използва за болнични стаи. Около двадесет по-интелигентни девойки, като Мария Попова (Епитропова), Мария Чобанова, Велика Праматарова (сестра на видния македонски революционер Мойсей Праматаров) и др., изявяват желание и се подготвят за медицински сестри.
За военен комендант на района и ръководител на опълченските групи, формирани за подържане реда в тила, е назначен запасният поручик юрист Иван Докумов, син на народния будител Стойо Докумов. Една от неговите задачи, с която се справя с достойнство е, че от началото и до края на войната между християнското население и българомохамеданите има толерантни, нормални взаимоотношения. Не са редки случаите, когато българомохамеданите оказват помощ на войската.
За пунктов началник е назначен войводата Иван Ботушанов. Под негово ръководство се формират две чети доброволци, на една от които воевода е големият поет и революционер Пейо Яворов и Иван Важаров. Тази чета на брой над 80 четници, в състава на която са били Лазар Колчагов, Ласко Тупалов, Костадин Ушев, Иван Бояджиев и др. още на 30.09.1912 г. преминават границата от м. Куртово при Коца поляна по посока Якоруда с цел подготовка на населението за войната. Другата чета с около 180 четници я ръководи лично Иван Ботушанов. В резултат на общонационалния подем за освобождение на поробените още земи мнозина каменчани, отишли на работа в Америка, се завръщат, за да се включат в армията като редови войници или доброволци. Измежду тях е и току-що избраният кмет на селото социалистът Тоско Николов Пещерски, който предпочита да отиде на фронта, вместо да влезе в кметската канцелария. Отива, но не се завръща. В навечерието на войната за военните действия в Родопите е създаден специален Родопски отряд под командването на руския възпитаник, участник от Сръбско-българската война генерал-майор Стилян Ковачев, който да обхване района от Пашмакли (днешен Смолян) до Рила планина. В Чепинския район се установила трета бригада от състава на отряда. В неговия състав са 27-ми Чепински пехотен полк, разположен в Лъджене, Чепино и Каменица, 39-ти пехотен полк в Ракитово и 9-ти пехотен полк в Батак, допълнени с придадени артилерийски и други подразделения.
Задачата на 3-та бригада е да премине в настъпление в посоката: Лъджене, Мехомия (Разлог), Неврокоп (Гоце Делчев). Тук в Чепинско се доокомплектоват с личен състав трета и четвърта дружина на 27-ми Чепински полк. Около четири хилядна войска е дислоцирана в селата и около тях. В спомените си видният ни съгражданин Асен Дамянов пише: “Когато започнаха да идват редовните войски, населението ги посрещаше с радост на квартири по домовете си. Чуваха се песни и веселби, като че не отиват на война, а на сватба... Войниците пристигаха психологически подготвени и с голямото желание да водят борба за освобождаване на своите братя”. В местностите “Тудора”, “Слатина”, “Ленища” и др. около селата с войниците са провеждани учебно-тренировачни занятия и стрелби, които населението с интерес е наблюдавало. На 29 септември на полка тържествено е връчено бойното знаме под звуците на националния химн “Шуми Марица” и мощното и продължително войнско “Ура!” Там е почти цялото население на селата. По това време село Лъджене е посетено от командира на бригадата и на Родопския отряд ген. Ковачев. В своите изследвания краеведът Иван Дивизиев пише: “Той се запознал с разположението на войските, дал някои допълнителни разпореждания и накрая държал реч пред струпалото се множество - цивилни и военни. В речта си генералът казал, че най-после идва краят на робството и за нашите сънародници оттатък границата. С особена настойчивост предупредил както цивилните така и военните лица да не си позволяват никакви изстъпления против българите мохамедани, които по неговите думи са наши братя по кръв”.
Времето за започване на войната наближавало. Военните части се приближавали към границата, на изходни позиции, която обхващала района от Кара тепе по билото към Гюл тепе и Чисто тепе. Изпращането на войниците от 27-ми Чепински полк става изключително тържествено с военна музика, пламенни речи от командири и представители на обществеността, възгласи “Ура!” и в присъствието на цялото население, тъй като трета и четвърта дружина са попълнени изключително от чепинци. Ето какво разказва участникът във войната Никола Петров Пицов, преселник от Якоруда от 9-та рота на полка: “Най-после от 500 години дочакахме и на турците да обявим война. Радостта беше голяма за целия български народ и за нас, войската... Дойде и часът да тръгнем за границата. Изпращането ни беше голямо. Бяхме въоръжени от главите до петите. Целият полк се беше озеленил с цветя от трите села - Лъджене, Каменица и Чепино баня. Засвири музиката “Шуми Марица”, знамето развяха на открито. Викахме всички “Ура!” и потеглихме към река Луковица, и изпращачите с плачове викаха “Ура!”...” От по-възрастни мои близки и познати знам, че в деня на започване на войната много деца и младежи от Каменица осъмнали на хребета на Арап-чал, дано видят как започва. Чули артилерийската канонада, несекващите картечни откоси, пушечна стрелба и мощното “Ура!” на настъпващите им бащи и братя, което затихвало в далечината.
Рано сутринта на 5 октомври дългоочакваната война започнала. Още в началото войниците на 27-ми и 39-ти полк срещат силна съпротива от добре укрепените турски позиции на доминиращите височини “Аврамово”, “Чисто тепе” и “Велийца”. Велийца е център на отбраната в този район на границата. Там е изградена бойна кула, също два реда окопи с укрития. Въодушевени и нетърпеливи, войници и офицери започнали битката още на 4 октомври, но атаките се оказали неуспешни. На втория ден се развила кръвопролитна битка. Множество атаки на 1-ва дружина от 39 полк. Те следват една след друга. Отбраняващите даже правят опити за контраатаки. След обяд на помощ пристига 2-ра дружина на 27 полк. Осигурен е превес на силите. С масиран артилерийски огън е срината бойната кула. Всички огнестрелни оръжия са в действие. Надвечер, при здрач върха е превзет заедно с цялата противникова позиция до Чисто тепе и Аврамово, с цената на 39 убити и 72 ранени. Герои паднали първи в битката за България. Противникът отстъпва и пътят към Предел и поречието на Места е открит.
Към състава на Родопския отряд е придадена и четата на Иван Ботушанов. Тя наброява 180 доброволци. Нейното създаване е непосредствен израз на високия патриотичен дух по това време на чепинското население. В историята на нашия край има няколко подобни примери, но чета с такъв голям брой не е имало. В навечерието на войната тя се изнася на позиция на Кара тепе. След успехите от първия ден на войната по заповед на командира на отряда четата на 6 октомври 1912 г. преминава границата. Някъде в района на местността Побит камък тя среща сериозна съпротива от оттеглящия се турски гарнизон от Нова махала (сега Медени поляни). Съвместно с подразделения на 9-ти полк съпротивата е преодоляна. Там загива капитан Арсениев, който преди това е бил началник на гарнизона в с. Лъджене. Своя героичен път четата продължава по поречието на река Доспатска, с. Сърница, Доспат, Барутин, Неврокоп и Беломорието. Наскоро признателни граждани в местността Кара тепе издигнаха внушителен мраморен паметник в прослава на войводата Иван Ботушанов и неговата чета. През 1903 г. с чета е участвал активно в Илинденското въстание, а след неговия неуспех е осигурявал охрана на спасяващите се изселници от Македонския край. Ходът на войната и нейният край ни е известен. Тя ще остане първата справедлива война, която България води в ХХ век. Сега, след 100 години, ще ми се отново да оглася два спомена на мои близки и познати, разказани ми преди време, но никога няма да напуснат паметта ми. Първият. Разказан ми е от живущият в махала Орлино, община Сърница Юсеин Борузанов през 1955 г. Тогава бях на служба във военното летище там. Със семейството му бях в близки, даже приятелски отношения. По време на войната е бил юноша на 14-15 години. Разказа ми подробности как българската войска е освободила Сърница. Под селото в м. “Каланджа” в дясната страна на Доспатска река, срещу махала Орлино, е имало гранична застава с казармено помещение (руините, които добре си спомням, сега са на дъното на яз. “Доспат”). Всяка сутрин беят (така казваше той), командирът на заставата, който живеел в селото с файтон е ходил до нея. Разчуло се, че е започнала война. Един ден в началото на м. октомври, децата от махалата видели, че файтонът отива към заставата. Махалата е на високо място и равнината се вижда като на длан. Около 10 ч. през деня се чули оръдейни залпове от височината някъде от към Гаргалъка. Децата видели, че един снаряд се взривил до казарменото помещение. Друг последвал, улучил сградата и тя се съборила. Вперили погледи, видели файтона на командира да се връща към селото. Не минало много време, когато отново файтонът потеглил към заставата, но продължил към Доспат. Това е бил беят със семейството си. От интерес да видят какво става, децата се запътили към селото, а там вече от към Гаргалъка и по пътя от низината идвали българските войници. Множеството деца с любопитство ги наблюдавали. Имало е и малобройна група старци. Пристигнала е пехотната войнишка готварница, теглена от коне. Войниците им предложили от своята войнишка чорба. Някои от тях, между които и моят събеседник, апетитно се нахранили. Това са били войници от 9-ти пехотен полк. Другият спомен ми е разказан от моя учител, първи кмет и почетен гражданин на Велинград Тодор Ямаков. Било по време на войната. Към обяд в долния край на с. Каменица, до пералната Власа, се чули изстрели. Децата се връщали от училище. Множество хора тичали или вървели бързешком по посока на изстрелите. А какво било? Многоуважаваната класна учителка, една от учредителките на читалището и видна общественичка Дюлгерова, която живеела в Симеоновата къща, от балкона възпроизвежда продължително изстрели с револвера си. Събрали се много хора, мало и голямо. Тя с радост им възвестила за падането за считаната за непревземаема крепост Одрин и произнесла пламенно слово за България и нейната героична войска, което присъстващите запомнили до края на живота си.
Балканската война е освободителна. Освободеният народ от многовековното иго, отдъхнал, почувствал свободата, изпрати своите синове, довчерашни раи, на самоотвержени битки за освобождаване на своите поробени братя и земи. Но в тази война и последвалите се дадоха скъпи жертви. Техните имена са записани на мраморните паметници в трите квартала. Това са нашите деди и предци, които с кръвта си показаха как трябва да се обича и пази Родината. Но ние, техните потомци, дали не забравихме техния подвиг и завет? В първия ден на войната, както се отбеляза по-горе, за преодоляване съпротивата на противника за вр. Велийца (1712 м) се водят ожесточени сражения. Там е първата спечелена битка на Родопския отряд и на чепинци. Но само там на върха останаха завинаги 36 (тридесет и шест) войници и трима офицери. Там са погребани, но гробът им е неизвестен. В дъното на поляната под върха отдалече се белее един обрулен и почернял от времето скромен паметник с две мраморни плочи с техните имена, от които едната е изпочупена. А те, милите, са оставени на забвение. От години никой не е отишъл на този родопски връх, който е във Велинградско землище да положи цветя и да помълчи за минута. Толкова ли ни е избледняла историческата памет!
Нека в навечерието на стогодишнината от героичния им подвиг да си спомним за тях.
Георги Пашов, председател на Дружеството за защита на Родопите