В двата броя на вестника от 7 и 13 февруари 2012 г. написах за привърженици на анархизма в Чепинско. Припомних, че анархистите са антифашисти, че преди 9 септември 1944 г. много от тях са нелегални, партизани, политзатворници.
След тази дата те възстановяват легалната си дейност. В началото на 1945 г. организацията им наброява 11 000 членове в страната, а ежедневникът им “Работническа мисъл” излиза в 33 000 екземпляра. В края на март 1945 г. дошлата на власт БРП решава да бъдат забранени анархистическите организации. На 16 декември 1948 г. в страната са арестувани 1000 анархисти. От Чепинския край са шестима.
В предишните два броя писах за Милош Попов, Петър Лозанов, Васил Гугалов и Борис Попов. За другите двама арестувани, както и за анархистите от Ракитово и Дорково, предлагам тези редове.
Преди 9 септември 1944 г. в Ракитово е съществувала анархистическа група от около 15 души.
Анархист е бил Крум Урумов, участник в септемврийските събития от 1923 г. в Брацигово, преселил се след това в Ракитово. Беше кротък и внимателен човек. Дълги години работи като кинооператор в читалище “Будилник”. Мисля, че след време стана член на комунистическата партия и активен борец.
Такъв беше бай Петър Елкин. Добър, интелигентен, четящ, отворен към всичко прогресивно. Нашето и неговото семейство бяха особено близки. В края на живота си стана религиозен. Когато обаче, в разговорите ни се споменеха имената на Бакунин или Кропоткин, лицето му светваше и той се връщаше в предишното си време. Синовете на бай Петър са обичани и уважавани от всички ракитовци като честни, добри, възпитани мъже и като добри цигулари.
Заради бомбардировките или пък заради преследването на евреите, в Ракитово се заселил Христо Таджер - Зъботехника. Живееше в крайната къща, в която по-късно работи скулпторът Владо Гиновски, а сега е ателие на художника Бранко Манушев. Общувах с бай Христо. Беше начетен мъж, другарувал като младеж с Георги Димитров и с бъдещия патриарх Кирил. Имаше богата анархистическа литература. Подари ми “Взаимопомощта като фактор на еволюцията” от П. Кропоткин. Брат му е писателят Витош Таджер, дъщеря му свиреше в софийската филхармония. Истинското му име беше Хаим. Замина за Израел.
На фронта е загинал един от най-убедените и теоретически подготвен анархист на Ракитово - Иван Пенков. С такива убеждения е бил и Димитър Кошеджийски. Помня, че мама и татко ни водеха да го видим. Беше болен от туберкулоза. Умря млад.
В нашата махала живееха двама мъже, които също бяха свободомислещи - Стойчо Ковачев и Иван Михайлов. Някогашните деца от махалата, сега мъже, често си спомнят за бате Стойчо, който ще ги събере, ще им посвири на акордеон, ще им прожектира филмче, ще им покаже часовниковата кула отвътре, ще им разкаже нещо. Благороден човек.
След 9 септември 1944 г. и особено след интернирането на моя баща, всички тези хора ограничиха общуванията помежду си, но живяха честно и тихо своя живот, без да оправдават насилията на новия режим. Умишлено не споменавам имената на още няколко души, защото не знам как ще го приемат децата им. При един разговор между родителите ми татко каза: “Марийко, от цялата ни група никой не се изложи, всички са свестни хора!” С радост добавям - и децата им са свестни хора.
Борис Пенчев и Георги Зяпков останаха анархисти до края на живота си. Твърде различни по характер, те запазиха приятелството си до последно. Милош (брат ми) и аз сме родени у Пенчеви, живели сме у тях. Леля Ветка и чичо Борис са кумове на мама и татко. Чичо Борис беше сарач и обущар. Тих и работлив, той се сприятеляваше с другите работници и те вероятно са се чудели защо за анархистите се говорят лоши думи. Беше готов да помогне на всекиго с каквото може. Общуваше с братя Попови от Чепино и често ходеше у тях да разговорят. На погребението му, пред множеството, разказах случай, свързан с него и неговото разбиране за приятелство и взаимопомощ:
Рано сутринта на 16 декември 1948 г. в кръчмата на Владо, където мъжете на Ракитово обменяха информация за събитията и случките на чаша ракия, новината била арестуването на Зяпката. Един ракитовец се обадил: “Изгоряха ми парите, които му дадох назаем”. И казал с колко лева е услужил на татко. Чичо Борис, въпреки материалните затруднения, със семейство от неработеща жена и две деца, намерил тези пари и ги върнал. Когато след лагера татко отишъл да си върне борча, разбрал за жеста на Борис Пенчев.
Синът на чичо Борис живее в София, а дъщеря му се омъжи в Раднево. Георги Костадинов Зяпков, баща ни, е роден в Каменица на 9 март 1915 г. Дядо Костадин, беглец от Драмско, се жени за баба Мария от Каменица. Дядо е учил в Одринската семинария. В Ракитово се освободило място за певец в църквата. Семейството се преселва в Ракитово. След прогимназията татко е изпратен да учи в Пловдивската духовна семинария. На втората година дядо не можал да плати таксата на ученика. Наместникът на семинарията изключил татко и го оставил последната вечер да спи без завивки на нара. Божият служител не предполагал какъв противник на Бога създава в този момент.
Татко се записва в гимназията в Лъджене. Там се изгражда като безвластник. Когато 25 години по-късно аз учех в същата гимназия и временно ми преподаваше неговата учителка мадам Кантарджиева, тя ме попита: “Est ce que George e toujours ennemi № 1 de l’etat?” (“Георги още ли е враг № 1 на държавата?”) И ми говори за татко с нескривана симпатия. “Той винаги носеше пистолет под ризата си” - усмихнато и пак на френски ми каза тя.
Да, татко до последно остана враг № 1 на държавата. До последно обичаше работниците, бедните, онеправданите. Интересуваше се от работата на Общината, на Кооперацията. Комунистическите първенци знаеха, че е антифашист, че е затварян и бит в полицията в Пещера преди 9 септември 1944 г., че е бил делегат на Национална конференция на ФАКБ. С мама си спомняха като за нещо естествено за случка в Гърция, където той е бил запас, заедно с други ракитовци. С Ангел Марин се виждали ежедневно. Един ден, когато Ангел е бил в отпуск в Ракитово, в казармата го потърсили агенти за разпит. Татко си издействал три дни отпуск, скришом дошъл в Ракитово, предупредил го и се върнал. След четири години на Ангел Марин се наложило да го посочи като най- активния анархист от Ракитово, след което качиха татко в камионетката и той премина през душегубката-концлагер Богданов дол.
Младият Георги Зяпков четял много, самообразовал се, играел като самодеец в читалище “Будилник”, с което спечелил вниманието на мама. През 1947 г. родителите ни започнаха да правят къща, следващата година извършиха две стаи. Пред тази къща на Бърдо спира камионетката на 16 декември 1948 г. Бил е кучешки студ. Мама се държеше твърдо. Казваше ни, че той ще си дойде. Още в следващите дни нямаше какво да ядем. Отидохме в Дорково при баба и дядо. Оттам вече беше арестуван братът на мама, вуйчо Боян.
Друга тема са дивотиите и жестокостите в лагера. Ще разкажа само един случай, който говори за смелостта, активността и твърдостта на Георги Зяпков и за павликморозовщината на управниците на Дорково.
От тежкото претоварване в мината на концлагера вуйчо Боян заболял. Не го лекуват, липсва храна, не разрешават писма. Татко изпратил писмо, в което пише, че Боян е тежко болен и съветва баба и дядо да се обърнат за помощ към Михал Ковачев, който е първенецът на Дорково и е роднина на Боян. Христо Статев, болшевик като Ковачев и първи братовчед на Боян, взе писмото от наивните баба и дядо, върнали го в лагера, където началникът на лагера, капитан Гершанов, пребил жестоко татко, за да каже как е изнесено писмото. Татко не казал и 3-4 дни берял душа на плаца. А за да тръгне писмото, татко се обърнал към един от милиционерите-пазачи: “Пусни това писмо. Ако ме издадеш, рано или късно ще ти отмъстим, а аз няма да те изкажа, дори да ме режат на парчета.” Милиционерът пуснал писмото, татко не го издал. Вуйчо е преместен фатално късно в Пернишката затворническа болница, където наскоро умира.
За побоя над татко ми разказа Борис Попов. Пак той, пред други анархисти, ми разказа и следното:
Преди да прехвърлят лагеристите в Белене се пуснал слух, че ще ги карат в Сибир. А който се откаже от идеите си с писмена декларация, ще го освободят. Чепинската група в лагера решила да пробват с един от тях, който е най-твърд. Избрали татко. Затова той си дойде по-рано от другите - в началото на 1950 година. Върна се от лагера с един турчин - Салих Осман Кантар. Той емигрирал в България. Вкарали го в лагера. Там се сприятелили с татко. Освобождават ги в един ден, Сали няма къде да отиде. Татко го доведе у нас. Милош, аз и той спяхме една година на едно легло, после татко му помогна да си направи малка къща. Славчо Гаралов, партийният големец на Ракитово, извикал бате Сали и му казал: “Няма да общуваш с Георги Зяпков! Той е лош човек.” “Бай Георги Зяпков е най-добрият човек на света!” - бил отговорът
ДС не забравя подписаната декларация. Започва страшен тормоз, който криеха от нас, децата. Вдигат татко среднощ, изкарват го извън селото, щракат с автомати, заплашват... Получи инфаркт. Животът му заприлича на кандило, което всеки момент можеше да угасне. Нямахме храна, нямахме пари за лекарства. Но взаимопомощта не е измислена от анархистите. Тя си е човешка черта. И други я практикуват. У нас много често започна да идва доктор Насков. Не вземаше пари, дори носеше лекарства. Лесовъдът Тодоров назначи татко на работа, пускаха му болнични... По-късно разбрахме, че бащата на доктор Насков също е бил в лагер заради убежденията си като земеделец.
Милош и аз, той в четвърто, аз във второ отделение, работехме каквото можем. Пасяхме чужди волове, прасета, ходехме за дърва с магарета. Веднъж горският Митьо Благоев ни видя в гората. Бяхме натоварили на магаретата сухи клечки. Горският ни навика, накара ни да разтоварим клечките и ни взе топора. Върнахме се и виновно разказахме на татко защо сме без дърва. Той лежеше. Докторът му казваше да не мърда. Погледна към мама и прошушна: “Вместо да им помогне, този копой ще ги плаши!” После станал, взел туба с газ, отишъл в двора на горския, оставил върху тубата кутия кибрит, минал през кръчмата, където бил братът на горския. “Кажи на брат ти, че съм му оставил хабер до плевнята, друг път ще го довърша.” Вечерта горският донесе два топора и разтреперан поиска извинение.
Татко издържа тормоза на ДС. До него твърдо стоеше мама. Сега, когато искам сведение за престоя му в лагера, ми отговарят, че досието му е унищожено и че нямат данни той да е бил въдворяван.
Ще отбележа накратко още няколко случки, за да си припомнят ракитовци за силния характер и чувството за социалната справедливост на Георги Зяпков:
* През 1946 г. у нас нелегално живееше анархистът от Сливен, Димитър Балтаджиев, баща на голямата българска поетеса Живка Балтаджиева, самият той писател.
* Вилата ни на Пашино бърдо много често я оставяше отворена, за да се подслонят работници, пастири, туристи...
* Беше харесал едно момче - циганче, Ангел Кривонозов. При всяко наше идване в Ракитово то ни чакаше, за да го занимаваме по математика.
* Жена ми и аз се запознахме с писателя Петър Манджуков, който беше написал книгата “Предвестници на бурята”, с подзаглавие “Участие на анархистите в македонското революционно движение”. И сега малко хора знаят, че Михаил Герджиков, Солунските гемиджии и още много борци за освобождението на Македония са анархисти. Дядо Петър не искаше нищо да се променя в прекрасната му книга. “Ще дойде време - казваше - когато ще може всичко да се издаде.” Учудваше ме оптимизмът му. Той ни даваше една по една шестте части на книгата, написани на пишеща машина. Тогава нямаше копирни машини. Татко организира преписването на книгата на ръка, по-късно плати на една жена, машинописка, да я препише и да не казва на никого. Един от екземплярите замина за Франция. Когато Манджуков умря, Николай Хайтов я издаде с доста промени. Предстои издаването на книгата без редакторски съкращения, каквото беше желанието на автора.
* Татко имаше сестра със синдрома на Даун. Леля Софка. Получаваше малка пенсия. От тази пенсия й одържаха членски внос за ОФ. През цялото време на социализма шефът но ОФ-то в Ракитово по цял ден въртеше синджирче по площада, а вечер ядеше и пиеше в ресторанта за сметка на ТКЗС-то. Отишъл татко при него и му казал, че е срамота и грехота да одържат от пенсията на такъв човек. ОФ-то завъртял синджирчето в обратна посока. На следващото събрание на ОФ татко завел леля Софка и казал на присъстващите, че трябва да я канят на всички събрания.
* Татко вече беше пенсионер, но работеше на една вила на Цигов чарк. Вечерта в събота се бяхме събрали вкъщи. Без да почука, при нас влезе отговорникът на доброволческия отряд и заяви, че мобилизира баща ми на другия ден да работи на новия завод, защото Тодор Живков щял да го открива, а нямали готовност. Татко отказа, защото е уморен. В неделя в седем пиехме чай, мама и татко, ние и Милош. Бяхме станали рано, щяхме да излизаме. В седем часа и 15 минути, пак без да чука, главният доброволец нахълта в стаята с лента на ръката и викна:
- Бай Георги, аз нали ти казах в седем да си пред съвета!
- Ами аз ти казах, че няма да дойда.
- А бе, другарят Тодор Живков ще дойде...
- Стига си се лигавил с твоя Тодор Живков! Няма да дойда!
Отрядникът извади пистолета.
- Е, това е мъжка работа - отвърна татко. Тръгвам. Стана, обу се, погледна оръжието и каза:
- Хайде, запъни го отзад, но да сме наясно, скриеш ли пистолета, веднага се връщам.
Посрещането на другаря Тодор Живков мина без татковата помощ.
* В Ракитово като партиен секретар дойде Георги Гелин, който преди това завеждаше един от отделите на Окръжния комитет на партията. На татко му беше омръзнал павьорския чук, купи няколко овце и взе да ги пасе. Докато стадото му се увеличи, той пасеше и чужди овце, срещу някакво заплащане. Георги Гелин попитал татко дали ще му пасе десет бройки, той се съгласил. Георги Зяпков би трябвало вече да знае, че поп и партиен секретар не плащат. Но и партийният лидер е трябвало да прецени с кого се захваща. Есента, след няколко отказа да плати, татко го хванал за ръката на площада, пред хора и му казал високо: “Гошо, значи комунистът Гошо Гелин реши да експлоатира анархиста Георги Зяпков. Ако до няколко минути не ми платиш за овцете, за това ще разберат в “Работническо дело”, ще разберат шефовете ти в Пазарджик, а пък твоята глава какво ще разбере, ти ще видиш!” Хората, които станали свидетели на разпрата, се пръснали от страх, че Гелин може би ще се върне с оръжие, но той се върнал с парите, които дължал.
Знам, че много от хората го уважаваха за тези негови качества. Уважавахме го и го обичахме и ние, близките му.
Питали са ме откъде Милош е наследил поетическото си дарование. Най-вероятно се е получила някаква кръстоска на гени. Баба Султана беше мъдра и талантлива. Татко беше силен, твърд, смел и също талантлив.
В края на 1989 г. баща ни беше много болен. Не можеше да излиза и да се радва на част от пробудилите се хора. “А, бе, бай Георги - говореше му бръснарят, който беше дошъл да го обръсне - твоето място сега е на улицата.” Намерил сили да отиде до пощата, за да пусне гневна телеграма до Петър Младенов, в която има и следното: “Мечтата на поета се сбъдва. Светът се отърсва от отровната си плесен. Отровната плесен в България са червените буржоа с големите заплати, големите пенсии и големите лъжи.”
Умря на 28 януари 1990 г. Няколко дни преди това ме извика и ми продиктува какво да напиша на гроба му: “Живях за свободата. Само името й запомних. Обичах работниците, мразех боговете.”
Шестият мъж от арестуваните анархисти на 16 декември 1948 г. е Боян Статев от Дорково. Преглеждам документите на ДС, които наскоро получихме от архивите. В тях пише, че при задържането му той е на 32 години, че има три деца Гергана - 7 г., Султана - 5 г., Георги - 3 г. Главно занятие - земеделие. Задържан от полицията през 1943 г. като ятак и е интерниран в Котелско за 6 месеца. Сега ще цитирам Предложението на Н-к група “А” при сектор ДС - Пловдив: „...Боян Статев Джупанов е в анархистическото движение от 1939 г. Същият се оформя като анархист под въздействието на зет му Георги Зяпков...В продължение на няколко години Джупанов се оформил като един от най-авторитетните анархисти в Велинградско. Като се има предвид горното и това, че лицето Боян Ст. Джупанов поддържа редовни връзки с дейни анархисти от Велинградско и др. градове, предлагам същия да бъде въдворен в Трудово Възпитателно Общежитие.”
Често ми е поставян въпросът защо е арестуван вуйчо Боян. Моят отговор е - защото е притежавал лидерски качества, защото е бил работлив и честен. Прочетете пак горното Предложение и сами преценете за какви действия е въдворен. Боян Статев е бил човек с авторитет в Дорково. Баба казваше, че другите се учат да станат анархисти, а той се е родил такъв. Когато е излизал на площада, около него са се събирали хора. В началото на една зима изгоряла плевнята на Иван Самунев. Животните се спасили. Вуйчо предложил на съселяните си овчари да си разпределят овцете на пострадалия и напролет да му ги върнат. За такива действия ли арестуваха новите властници?
През краткия си живот вуйчо Боян е бил щастлив, защото с неговите разбирания били съгласни родителите и сестрите му. Съпругата също била щастлива, че живее с такъв човек. Целият ни род понесе тежко загубата на своя любимец. Баба Султана, освен да понася мъката, се беше наела да ни дава кураж и урок. Плачът й приличаше на тъжна песен, чиито думи трогват. Когато взели тялото на вуйчо от болницата, тя “запяла”: “Така се, майка, за правда умира. Почивай, мама, спокойно. Така са Ботев и Левски умрели, така е Христос на кръст разпънат. На майка чиста истина, на майка тело юнашко, на скелет, чедо, превърнато.” На гара Костандово, когато свалили ковчега с трупа, тя пак се провикнала: “Слънцето, Бояне, изгрява в родното ти място, мама. В познато почувствай се, мама. Свободен почувствай се, мама, спокоен!“
Татко посвети стихотворение на Боян Статев, което завършва така:
За правда той беше затворен,
за правда в затвора умря.
От тъмните сили съборен
във горда, неравна борба
Спомням си отбелязването на първата годишнина от смъртта му. Баба Султана, цялата в черно, водеше групата роднини. Минавахме през площада на път за гробищата. Дорковци се чудеха на куража в онова сталинско време да правим явно помен на убития от властта наш близък. По-късно се реши честването на годишнините от смъртта му да става на кошарата, откъдето е бил арестуван Така се показваше на обществеността, че смъртта на Боян е необикновена. На кошарата, 40 години по-късно, Милош Зяпков изпя чудната си “Песен за Боян.”
По-голямата част от дорковци са били потресени от смъртта на видния им съселянин, на интелигентния овчар, добрия човек, бореца за справедливост, пекрасния кавалджия, чудния хороводец. На следващата година на празника на селото властимащите довеждат оркестър. Заиграват хоро. По отколешна традиция, когато хорото се поведе от авторитетна личност, много дорковци се хващат. Сега го нямало най-авторитетният, а хорото повели неговите убийци. Наплашените селяни се хванали. В този момент тета Янка, сестрата на вуйчо, излязла на площада с трите сирачета Гергана, Султана и Гошо и хорото се развалило. Вярна на себе си, тя ударила шамар на новите властници. А в Дорково едно от най-разпространените мъжки имена стана името Боян.
Безвластието е станало характерна черта на голяма част от рода ни. Баба Султана с мъдростта и хуманността си беше естествен привърженик на свободолюбивите идеи на сина си. Най-голямата дъщеря на баба и дядо, Марийка (майка ни) беше силна опора на татко, на семейството, на близки и приятели. Четеше много. До последно споделяше анархистическите идеи. Втората дъщеря, тета Рисана, беше толкова добра, че тя е имала избор само между анархизма и дъновизма. Не беше дъновистка. Съпругът й, Никола Герасимов, също уважава свободолюбивите идеи на рода ни. Тета Янка, освен в семейството си, общува с анархисти в Лъженската гимназия. Преподават й Борис Станудин и мадам Кантарджиева, близка е с Петър Лозанов, Васил Гугалов, братя Попови, Захари Ненчев...По-късно завърши литература в Софийския университет и стана учителка. След баба Султана, тя като че имаше най-силно влияние при възпитанието на децата на вуйчо Боян. Най-малката дъщеря, Величка и съпругът й Крум Байряков през целия си живот са заедно с нас. Кръстиха сина си Боян. След 10 ноември 1989 г. тета Янка, Султана (дъщеря на вуйчо), дъщеря ми Мариола и аз взехме активно участие във възстановителната конференция на Федерацията на анархистите в Казанлък. Във всички събития на радост, печал, протест, възпоменание, митинг и т. н. неотлъчно участва и Георги Статев, синът на Боян Статев.
Драги читатели, навярно в написаното имам много пропуски и непълноти. Не написах и за многото симпатизанти на безвластническата идея в Ракитово и Дорково. Нека ме извинят. Виктор Юго пише: „Крайната цел на човечеството е безвластието.” Такава цел винаги ще има симпатизанти и привърженици.
Костадин Зяпков (kzyapkov@abv.bg)