(опит за пътепис)
Дядо ми по майчина линия Вълчо Бъчваров е от село Калайджидере, което сега се намира в Североизточна Гърция и вече се нарича Каситера. Имало е периоди в миналото (от първата половина на ХХ век, 1913-1919 и 1941-1944 г.), когато селото и почти цяла Беломорска Тракия са били под административно управление в пределите на България. Няколко преселнически вълни са принудили стотици хиляди българи да станат бежанци и да напуснат родните си места около централния град Гюмюрджина (сега Комотини), за да търсят ново място и нов дом за живеене. Така на дядо ми Вълчо и на неговото семейство на два пъти му се налага да напусне Беломорието и да се установи в Кърджали. Първият път е бил през 1923 г., когато след жестокия за България Ньойски договор тези територии са предадени на Гърция и за българското население става трудно да живее при новата власт. През 1941 г. България с помощта на Германия като неин съюзник през Втората световна война си връща тези земи и дядо ми отново заминава за Гюмюрджина, но за малко. През септември 1944 г. пак се налага ново изселване. Този път завинаги. До смъртта си през 1978 г. той не можа да види родното си място поне още веднъж.
Сега пътуването до Гърция не е проблем и преминаването през границата е лесно. Тръгваме с братовчед ми Христо от Кърджали през прохода Маказа в посока Комотини, за да търсим и открием селото на дядо ни Вълчо. С нас е леля Вангелина, която се оказва най-важният човек в нашата малка експедиция. 87-годишната жена е познавала нашите майки от периода, когато са живели и учили в Гюмюрджина между 1941 и 1944 г. Тя не само ни припомни интересни моменти и случки от това далечно време, но беше в ролята на наш екскурзовод и преводач. Леля Вангелина владее прилично гръцки език и почти перфектно говорим турски, в което се уверихме многократно при нашето пътуване. Повечето българи от Беломорието по онова време са знаели тези чужди езици, защото са живеели заедно с гърци и турци и е били напълно естествено хората да станат полиглоти в тази обстановка. Колкото и да е странно, се оказа, че познанията на леля Вангелина по турски език повече ни свършиха работа за откриването на село Калайджидере. Разбрахме, че по отношение на населението, Комотини и районът около него много приличат на този в Кърджалийска област. Освен местното християнско население (съответно гърци и българи) от двете страни на границата живеят и доста етнически турци и българи мохамедани, които в Гърция самите те се наричат помаки ( не е грешка - с “к”!). По възрастните от тях говорят много добре български родопски диалект и разбирането с тях е лесно, но по-младите го знаят малко, предпочитат да говорят на турски език и ако им се наложи - на гръцки. По религиозни причини те предпочитат да контактуват повече с турците и това постепенно ги е турцизирало.
В Комотини пристигнахме за около 50 мин., като преминахме разстоянието от 70 км по много удобен и нов път. През граничния пункт се преминава за броени минути, защото улучихме време в началото на деня, когато няма много движение. Веднага прави впечатление разликата в изпълнението на пътя (той е по проект с европейски пари) от българската и гръцката страна. И при нас е поставен добър асфалт, има маркировки, мантинели, но само това! Приликите свършват и започват разликите. В гръцката част на пътя всичко е изпълнено по-качествено и без да се пестят (или крадат) средства. В Гърция пътят повече прилича на магистрала с отлична маркировка, осигурено е изцяло осветление за тъмната част на денонощието, поставени са и множество “котешки очи” и насочващи триъгълници за завоите. Но най-очевидната разлика беше в безупречно направените канавки от двете страни на пътя и изградените на доста места подпорни стени, както и множеството улеи и канали по склоновете, които събират водата и не допускат тя да се стича по платното. В българския участък улеи и канали няма, а канавките отдавна са запълнени с отпадъци и не вършат никаква работа.
В Комотини живеят около 53 000 души, като половината от тях са гърци, останалите са предимно турци, по-малко българи мохамедани (помаки), срещат се цигани, има и арменци. Гърците са в повечето случаи преселници от Одринска Тракия, от Мала Азия. Това обяснява и познанията по турски език на старите гърци, преселени от тези места. През 90-те години на миналия век са заселени и доста наследници на гръцки семейства, които живееха в бившия СССР.
В града търсим една позната на леля Вангелина, която да ни насочи към нашата цел - село Калайджидере. Знаем улицата и номера, но не попадаме на хора, които да ни упътят и ни се налага доста да пообиколим из улиците на Комотини. Спираме колата на една улица и отново питаме първите срещнати. Като потвърждение, че няма нищо случайно на този свят, идват поредицата от случки, които са все в наша полза. Както се казва “Господ си знае работата и всичко се нарежда по неговата воля!” Оказва се, че без да сме искали, сме спрели точно на търсената от нас улица и то на стотина метра от номера. Натискаме един от многото звънци на жилищния блок и чакаме някой грък или гъркиня да слезе, за да попитаме. Звъним и чакаме, но така и никой не слиза. И вече си мислим, че гърците не са много отзивчиви, когато вратата се отвори. Излезе една жена, която се оказа българка. Това сякаш беше по поръчка, защото Елена, както се наричаше жената, беше от Хасково и от няколко години живее в Комотини. Тя ни обясни всичко подробно за нашето пътуване по-нататък.
Отбихме се на югозапад от Комотини през родното село на леля Вангелина - Амвросия и разбираме, че през далечната 1928 г. тя е бебе само на няколко месеца, когато нейните родители с волска кола и малко багаж потеглят към България. Сега леля Вангелина открива своя позната гъркиня и отиваме на гости при домакинята Виктория и нейния съпруг Никос. Любезно ни посрещат и ни черпят със сладки и сок. Интересно е, че общуването става на турски език, защото се оказва, че и тукашните гърци, и леля Вангелина владеят много добре точно този език. Продължаваме пътя си нататък, но първо се отбиваме в местната църква, за да видим една чудотворна икона на Св. Богородица, но храмът беше заключен. Все пак имаше отворен параклис до него и успяхме да запалим свещи пред иконостаса. Добре е известно, че Гърция е православна държава и това личи навсякъде. Могат да се видят много манастири, църкви, параклиси, поддържани в отлично състояние. Твърде често край пътищата, на отбивки за почивка и до чешми се забелязват поставени в специални кутии икони на светци с винаги запалени под тях кандила. По посока към Бяло море се намираше едно доста интересно място, което бяхме длъжни да посетим. По пътя за Порто Лагос има отбивка, която води до метоха “Св. Николай”.Той е под управлението на Светогорския манастир Ватопед и е разположен на два острова в залив на езерото Вистонида. По стабилни дървени мостове се стига до двата острова, където са изградени църкви. Черпят ни с вода и локум, а като подаръци получаваме шишенца с миро и сувенирни коланчета на Св. Богородица. Видяхме и разговаряхме с един турчин, който от 30 г. живее и работи тук, приел доброволно православието.
Вече е около 14.00 часа, а все още не сме стигнали до село Калайджидере, което се намира югоизточно от Комотини. Около половин час лутане, разпитване за пътя и най-после се отправяме в правилната посока, като не след дълго виждаме табелата със сегашното име на селото - Каситера. То не прилича на типично село с близко построени една до друга къщи. По-скоро наподобява разхвърляни имения или чифлици, които представляват къщи и заобикалящи ги имоти - земи (ниви и градини), плевни и обори. Знаем, че от Калайджидере е познатият като Малък Петко - приятел и съратник на големия родолюбец и защитник на тракийските българи Капитан Петко войвода, родом от съседното село Доган Хисар (сега Есими).
По разбираеми причини (липсват живи хора да кажат, а и имотите отдавна са записани като собственост на гърци) нямаше как да научим къде точно се е намирала къщата на нашия дядо Вълчо, но знаехме, че повечето хора тук са се занимавали със земеделие, скотовъдство и търговия, продавайки продуктите на своя труд. В центъра на селото открихме и църквата “Св. Димитър”, която ни впечатли с огромните си размери. Това означава, че със сигурност е строена толкова голяма, защото е приемала и много вярващи хора. Всяко семейство е имало минимум по 5-6 деца, а вярата в Бога и религиозното възпитанието са изисквали задължително посещение в църквата всяка неделя и на другите празници. В двора на храма намерихме подходяща беседка с маси и пейки, където си починахме и обядвахме.
Нашата цел беше осъществена. Доволни от видяното и от събраните впечатления, поехме по обратния път към България. В колата си спомних за онази мисъл, че България граничи със собствените си земи и се убедих в това. Въпреки опитите за гърцизиране на населението и прогонването на българите от този край, в Беломорска Тракия, колкото и да е малко, се усеща българският дух.
Георги Дишлянов