На 23 август 2013 г. се навършиха 80 години от смъртта на свещеник Илия поп Атанасов Топорчев, по-известен като поп Топорчо в Чепинското корито, Батак и Якуруда. На 24 август 2013 г. бе отслужена панахида за него в каменската черква “Св. Троица” от отец Антон. След панахидата в читалище “В. Левски” се състоя среща на наследниците от Топорчевия род и беше представена книгата за родословието на Топорчевия род, съставена от Симеон Симеонов.
Кой е поп Топорчо, какво ни е оставил и завещал той? Роден е в с. Каменица. Баща му е бил също свещеник - поп Атанас и е погребан в двора на каменската църква. Поп Атанас поема свещеничеството на църквата в с. Каменица от престарелия поп Илия.
Няма останали писмени данни не само за рожденната му дата, но дори и за годината на раждането му. Съгласно Акт № 312 от 23 август 1933 г., съставен от Стою Георгиев Ушев - кмет на с. Каменица, околия Пещерска, окръг Пловдивски по писмено заявяване от д-р Катерина Иванова Ботушарова - каменска участъкова лекарка и жител на с. Каменица, в приствието на Димитър Николов Керин и Димитър Атанасов Узунов е съставен този акт за смъртта му. Съгласно този акт е починал в 6.30 часа на 23 август 1933 г. в собствената си къща, на възраст 101 години, вероизповеданието му е източноправославно, народност - българин, поданство - българско. Родителите му са неизвестни. Омъжен е бил за Велика Петкова Петакова (умряла) и до смъртта си е прекарал 40 г. брачен живот.
Съгласно надгробния паметник, направен от сина му Атанас, е роден през 1836 г. или е починал на 97 г. Внук му Павел Илиев Малинов и правнучките Гина Павлова Малинова и Катерина Павлова Малинова твърдяха пред мен, че е починал на 104 г. Така им е казвала Гина поп Илиева Малинова - майка на Павел и баба на Гина и Катерина. (Гина поп Илиева е първородното дете на поп Топорчо.) Пред Асен Дамянов - автор на биографията му “Свещеник Илия поп Атанасов (поп Топорчо)”, отпечатана през 1966 г., той е казвал многократно, че е бил на 40 г., когато е ръкоположен за свещеник. Съгласно справката за инвентаризация на църковните имоти от 1902 г., съставена от него и изпратена с писмо изх. № 8/02.04.1902 г. на Пещерския архирей и подписана от него, кмета на с. Каменица Стойо Илиев и черковните настоятели Атанас Петров Груюв, Георги Илинов и Ката Пухалева, той е ръкоположен за свещеник на 29 май 1869 г. (документът се намира в Държавен архив - Пазарджик, архив на Пещерското архирейство - Арх. фонд № 105К, опис 2, арх. ед.2.) Ако извадим 40 г. от датата на ръкополагане се очертава, че е роден през 1829 г. и е починал на 104 г. Едва ли ще научим някога дори точната година на раждането му.
До средата на ХIХ век в турските и в църковните регистри не са се водили датите на раждане и именната система е била двуименна - от лично и бащино име, като в някои случаи е отбелязвана професията или прякора на бащата. Триименната система се въвежда в Княжество България със Закона за забележаване ражданията, женитбите и умиранията (ЗЗРЖУ), утвърден с Указ от 10.12.1880 г., като той е трябвало да се прилага от свещенниците, имамите и хамамите. Реалното му прилагане започва от 1892 г., когато тази дейност се възлага на общинските съвети. Актовете за гражданско състояние са въведени от 01.01.1893 г. със ЗЗРЖУ от 15.12.1892 г. Фактическите регистри започват да се водят след обнародване на Правилника от 24.03.1893 г. За селата, от които е съставен градът ни, най-ранните регистри са от 1893 г.
Остава открит и въпросът за произхода на фамилното - родовото име. Асен Дамянов отбелязва в книгата си, че прякорът му е произлязал при строежа по въстановяване на каменската църква от пожара в средата на ХІХ в. Той е работил дърводелската работа по ремонта много прецизно и усърдно с топора си. Внук му Павел Малинов твърдеше, че прякорът е произлязъл от това, че с топора си е убил двама арнауди, които безчинствали и ограбвали населението в Чепинското корито след ликвидирането на кърджалийството. Намерил ги заспали край върбите в реката и ги убил. Арнаудите безчинствали не само върху християните, но и върху мюсюлманите, били кошмар за цялото население. Сигурно е, че е ползвал топора много успешно и като инструмент, и като оръжие. Вероятно след като му излиза прякора “поп Топорчо” се прехвърля по-късно и върху създателя на рода - Тоско. Дъщеря му Гина поп Илиева Малинова е казвала пред децата и внуците си, че рода им е от “долния шоплук”, а баща й е четвърто поколение свещеник. Третото поколение е дядо й - поп Атанас. За останалите две поколения не са останали данни кои са били и къде са били свещеници. Не е ясно и кой край на шоплука се е наричал “долен” - южният или източният.
Образование получил от баща си поп Атанас в килийното училище при каменската църква. До ръкополагането си е работил като учител по 1-2 години в с. Ракитово, с. Каменица и с. Якоруда.
Няма останали много документи, съставени от него. Останали са регистрите по ражданията, бракосъчетанията и умиранията, започнати от 1900 г., стари кръщелни свидетелства, няколко писма в Държавен архив - Пазарджик и мраморната плоча над входа на каменската църква. Докъм 1904 г. е преподписвал кръщелните свидетелства, издавани от свещениците в с. Лъжене и с. Каменица. Това подсказва, че е бил нещо като старши свещеник.
Интересен и важен паметник за историята на църквата в с. Каменица е мраморната плоча над входа, изработена по негово указание. Надписът е на църковнославянски език. Тя е поставена от поп Топорчо през 1890 г. Съгласно надписа сегашната църква “Св. Троица” се е “основала и съградила” през лятото на 1869 г. През 1890 г. се е обновила. На същата плоча е добавено, че църквата се е възобновила и през 1938 г. От този надпис излиза, че частта от сегашната църква, която е съществувала до 1938 г., се е “основала и построила” и е била завършена за ползване през 1869 г. на мястото на изгорялата по-стара църква. Вероятно първата църква е била в по-голямата си част дървена и е изгоряла напълно. Става ясно, че първият ремонт на тази църква е завършен през 1890 г.
Има богат архивен материал в Държавен архив - Пазарджик, от който се вижда, че църквата е разширена, основно ремонтирана и изписана в периода 1934-1938 г., като са запазени имената на майсторите, извършили този ремонт. Запазен е договор за строителството й от 06.12.1933 г. Извършването на ремонта и направата на купола е било възложено на Пенчо Белчев от Драгоман с протокол № 7/13.06.1934 г. след таен търг. Металната обшивка е направена от Георги Димитров Малинов от Каменица. Столовете са 138 и са изработени от Александър Байков. Боядисването отвън и вътре с постна и блажна боя е дело на Васил Гинев Динков от Пазарджик и Никола Цеков. Строежът е забавен поради възникнали проблеми за добиването на необходимия дървен материал с Ревирното лесничейство. Съгласно цитираният по-горе документ от 1902 г. църквата, която първоначално е била на това място, е съградена през 1918 г. Едва ли има някой, който да е знаел по-точно от него кога е съградена първата църква. Не е приемливо е върху такъв важен и стар исторически надпис да се правят поправки на датите в него. Те изкривяват историята на църквата. Редно е да се постави до тази паметна плоча друга мраморна плоча, на която да се отбележи с подходящ текст кога е построена първата църква и да се допълни историята на тази стара истрическа църква. Сегашната плоча се нуждае от реставрация от опитен реставратор-каменоделец, за да бъде съхранена в оригинал.
Известно е, че поп Топорчо е участвувал активно в национално-освободителното движение. Бил е председател на Тайния революционен комитет в с. Каменица. Той е единственият, изпратил в помощ на батачани чета, която е участвувала в боевете за защитата на Батак от самото им начало. Това е отбелязано от батачани с благодарност в музейната им експозиция, като са поставени неговата и на други участници от четата снимки.
В западните Родопи селата, в които е имало изградени революционни комитети, са Белово, Каменица, Якоруда и Баня, Разложко. Свещеници в тях са били свещеник Михаил Радулов в Белово, свещеник Илия поп Атанасов Топорчев в Каменица, свещеник Филип Стоянов в Якоруда и свещеник Иван поп Панайотов Асяйчин в с. Баня, Разложко, като част от тях са ръководили тези комитети, а другите са били техни членове. Пряко участие имат във въстанието от 1876 г. свещеник Михаил Радулов в Белово и свещеник Илия поп Атанасов в Каменица. Свещеник Филип Стоянов в Якоруда и свещеник Иван поп Панайотов Асяйчин в с Баня, Разложко са задържани заедно с тайните революционни комитети в тези села от турската власт при избухването на въстанието. Бити са, съдени са и са разкарвани по съдилищата заедно със свещеник Михаил Радулов в Неврокоп, Пазарджик и Пловдив. Оцелели са, като са се откупвали. Единственият, който не е задържан, е поп Топорчо. Дядо ми Павел Илиев Малинов ми разказваше, че поп Топорчо е имал уговорка с първенците на българомохамеданите в Чепино, Лъджене и Корово, че ако е неуспешна буната, те няма да съсипят Каменица. Така и става. За по-сигурно поп Топорчо завежда жените, старците и децата в Белово. Мъжете оставя да пазят селото. Това е потвърдено от поп Михаил Радулов и от баба Мария Шулева, като последната показва на Васил Содев, когато я кара на болница в София през Юндола през 1956 г., къде ги е свалил на р. Яденица поп Топорчо на път за Белово. Той е разбирал, че Батак не е подходящ за опорен пункт за каменчани, якорудчани и баненци. Затова и завежда жителите на Каменица в Белово.
Поп Топорчо изпраща в началото на 1878 г. в с. Белово двама младежи от Каменица да бъдат водачи на първия руски отряд, дошъл в Каменица. Водачи на отряда са били Илия Стоев Малинов и Георги Кръстев Балтаджиев. Илия Малинов е продължил с отряда и след това, като е стигнал и до връх Шипка. Това е разказвал дядо Божинко в Каменица на Димитър Керин. Той ми го каза месец преди да почине. Има запазена родова снимка на рода на Илия Стоев Малинов, на която едно от внучетата му е с калпак с опълченски кръст. Преди години един от братовчедите ми – Димитър Георгиев Малинов ми разказа, че е слушал от дядо си Ильо да разказва, че снега на Дълбочица е бил много дълбок и е стигал до гърдите на конете на войниците и придвижването им там е било много трудно и бавно.
Сигурно е, че Васил Левски не е идвал в Каменица. Среща на поп Топорчо с Левски е имало. Била е в Ръжанковия хан в Пазарджик. Не е известно кога е била - дали преди заклеването от Левски на Тайния революционен комититет в Пазарджик или след това, преди заминаването му за Ловеч. Хаджи Рашко Хаджииванов е предлагал на Левски да му сменят коня, тъй като турската власт е познавала коня му, но Левски е отказал . Заминал е за Ловеч през комшулука между хаджи Рашко Хаджииванов и комшията му през нощта, като копитата на коня са му били омотани в житна слама, за да не се чуват стъпките му. Конят му е стоял в двора на комшията, а той е нощувал в дома на хаджи Рашко. Поведението му при заминаването е било такова, че изпращачите му са останали с впечатление, че Левски е знаел, че тръгвайки от Пазарджик, е обречен и това е началото на краят му. Къде поп Топорчо се е срещнал с Левски е разказвал внук му Христо Попов на свои гости софиянци през лятото на 1947 или 1948 г. в къщата си на ул. “Юндола”. Павел Малинов ( първи братовчед на Христо Попов) с внук си Павел се е бил скрил при него от дъжда, завалял го, когато е работил на нивата на Мария Зидарова. Нивата е била в съседство с къщата на Хр. Попов.
И след Освобождението поп Топорчо не скъсва с революционната си дейност и се включва в борбата за освобождението на Македония. Дядо ми Павел Илиев Малинов ми разказа през есента на 1966 г., че е бил любимия внук на поп Топорчо и той често го е водил с него, качен на коня му, на срещи с Левски на гьоловете на Вельова баня. Казах му тогава, че той не е бил роден още, когато Левски е обесен, за да го е водил на срещи с Левски. За първи и единствен път ми се развика, че нищо не съм знаел. Не спорих тогава с него. Той беше прехвърлил вече 80-те години и е запомнил само смътно, че на тези срещи се е говорило за Левски. Срещите са били сигурно с дейци на ВМРО, действащи в Разложкия край.
Пак дядо Божинко е разказвал, че поп Топорчо е ходил по комитетски работи в Якоруда и Разлог. В Разлог турската власт го задържала с обвинение, че върши комитска работа. Бият го, опират му ятаган на врата, че ще го колят, за да си признае. Той отрича всичко и твърди, че е по черковна работа. Освобождават го, но го предупреждават, че ако го видят пак в Разлог, ще го заколят. След този случай повече не отива в Разлог. Продължава да ходи в Якоруда. Пристигайки там, на края на селото са го чакали якорудчани, преобличали са го с дрехи като дървар и са му давали магаре да води вместо коня.
След освобождението поп Топорчо се включва активно в изграждането на българската власт в с. Каменица. Участвува в делегациите за получаване на съгласие и средства за изграждане на новото класно училище в Каменица от Ромелийското правителство в Пловдив. Участва в създаването и строежа на читалището в Каменица, на новия път от Септември до чепинските села през дефилето на р. Чепинска.
Участвува в организирането на срещите с първенците на българомохамеданите в Чепинското корито за уговаряне на начина и реда на покръстването. Извършва първото покръстване в страната на българомохамеданите в с. Корово на 01.01.1913 г. По искане на българомохамеданите в Якоруда участва в покръстването им. Те заявили на представителя на Пловдивската митрополия свещенико-проповедника Константин Коев, родом от гр. Априлци, че ще се покръстят, само ако това го направи поп Топорчо. Има запазена снимка от присъствието му тогава в Якоруда.
Като свещеник проповядва християнството твърдо и постоянно в Чепинското корито. Уважаван е и обичан от населението - както от християните, така и от мюсюлманите. За него нямало по-голям грях от убийството и кражбата. Помагал е на бедните и сираците. Обичал е много децата. Винаги, когато се спират деца при него, ще ги погали, ще им каже добра дума и ще ги почерпи с бонбонче.
За него грях е било да се разсипе стока от немарливост. Бай Димитър Керин ми разказа как на Разпети петък на Великден е разрешил по време на постите да се изяде печено прасенце. Това е било в началото на пролетта след свършването на Междусъюзническата война (най-вероятно 1914 г.). Зимата била тежка и продължителна. На селянин от Каменица се свършила хранилката за животните му. Имал свиня с малки прасенца. Успял да продаде свинята и малките, но едно му останало и нямало с какво да го храни. Прасенцето щяло да умре от глад. Били се събрали в Мандиловата кръчма срещу черквата на Велик четвъртък на обяд. Отбил се поп Топорчо след службата през кръчмата. Каменчанинът му се изжалил, че прасенцето му ще стане зян, защото са Великите пости и не може да го заколи и да се изяде. Поп Топорчо го запитал: Има ли убит за прасенцето? Селянинът отговорил, че няма. Попитал го дали е откраднато. Селянинът отговорил, че не е открадното. И тогава поп Топорчо казва: Щом няма убит и не е открадното, грехота ще е да стане зян. И разрешава на следващия ден - Велики петък то да бъде изядено. Прасенцето е опечено и след сутрешната служба на обяд е изядено в Мандиловата кръчма.
Мария Малинова ми разказа, че като дете е запомнила как поп Манов го е гонил от каменските гробища да не чете без пари на бедните панахида на гробовете на техните близки. Подобно е било поведението и на свещеник Стоян поп Николов - “Бир фас” от чепинската църква “Св. Георги”. Той е наказан през 1932 г. от Църковния съд с разпопване за това, че не е събирал такси за панахидите, опелата и вули за женитбите на бедните селяни от с. Баня-Чепино. Той е бил песнопоец в четата на Яне Сандански. След разпускането на четата от Яне Сандански е ръкоположен за свещеник от Неврокопския владика и е бил свещеник в с. Бошуля, Пазарджишко. След смъртта на свещеник Атанас Праматаров през 1922 г. е прехвърлен за свещеник в чепинската църква. Революционерите-свещеници от епохата на освобождението на България от турска окупация са познавали беднотията на еноряшите си и са се стремели да ги подпомагат да оцелеят и живеят по-сносен живот.
След смъртта му в с. Каменица има образуван Комитет за постройка паметник на свещеник Илия поп Атанасов. Има запазено писмо от този Комитет с изх. № 4 от 03.02.1934 г. до ръководството на каменската църква за определяне в бюджета й на по-голяма сума за направата на паметник на поп Топорчо. Видът, в който е написано писмото, говори, че то е било на типова бланка и е било изпратено и до Кметството, кооперациите в с. Каменица, училището и други организации и граждани на Каменица. Инициативата за създаването на този комитет е на ръководството на каменското читалище и на каменското общообразователно дружество “Свещеник Методий Драгинов”. За съжаление до построяването на паметник не се е стигнало. Останало е само с наименоването на негово име на една улица в кв. Каменица, на едно общообразователно дружество и поставянето на паметна плоча на къщата му. Такава е историята. След смърта на поборниците и будителите направеното от тях се бързо забравя, забравят се и те. И само от време на време се сещаме за тях в трудни моменти и търсим опора в делото им.
Досега, като отидех на Задушница на гроба на поп Топорчо, в мислите си му казвах: “Попе, прости, ако можеш на тези, дето разрушиха делото ти и България. Прости и на нас, ако можеш, дето нямахме смелоста да им се противопоставим и ги спрем в това тяхно пъклено дело. Ако не можеш да ни простиш, прокълни ни. Заслужили сме си го.”
Мрамор Полежански