

“Шарената торбичка” - спомен от детството
Публикувано на 26 Jul 2011 08:32
Роден в Царибродското село Болев дол, закърмен с българско мляко. Израснал в многодетно българско семейство, с трудолюбиви и будни родители. Обичан от братя и сестри, от съселяни. Прелетя през детството и юношеството до зряла възраст като звезда и остави светла диря...
Ум и труд са неговите ходатаи. Те чертаят бъдещето на младежа. Пътят води към Белград. Тук завършва литература и история на изкуството. Творческата му дейност започва на страниците на вестник “Глас на българите в Югославия”. Пише и превежда от български на сръбски и от сръбски на български. Талантът му на оригинален творец го поставя на видно място в сръбската литература за деца и юноши. Творбите му са включени в антологии, читанки, христоматии. Става носител на престижни грамоти и награди. Излизат от печат “Светли брегове”, “С паспорта на живота”, “Пеещо детство”, “Когато бях малък” и още други книги. Получава компетентни признания. Д-р Воя Мариянович пише: “В поетическото си творчество Милорад Геров е изградил автономна поетика за живота и явленията по свой собствен начин”.
За съжаление България и Велинград не го познаваха. Той позна и обикна Велинград - с възхищение! Беше сроден с него. Нашата Стефи Чолакова е съпруга на неговия брат Иван. Моя скъпа приятелка, почти сестра... Стефи ми изпрати последната му книжка “Шарената торбичка”. Писа ми: “Милорад ме замоли и много иска мнението ти за книгата. Той е много, много болен...”.
... Вземам я в ръце. Истинско бижу! От корицата хитро ми намига шарената торбичка - прочети ме! Разтварям я. Ширва се панорамата на старото българско село Болев дол. И ето там, в китното зеленило, се е сгушила къщата на Герови. Пълна с живот, макар и труден. Чувам весел детски смях, мучене на “кравици”, блеене на овчици, звънчета на козички. Всичко е толкова реално! Вървят епизод след епизод, от един голям и драматичен сериал “Животът на българите в Западните покрайнини”.
Жегват ме думите на Стефи: “Милорад е много, много болен...”.
Мираж ли е или магия? След кравиците през полето тича красиво селско момченце с шарена торбичка през рамо. Това е Микеле! Така нарекоха Милорад като малък, така си и остана - Микеле...
Та за шарената торбичка. Колоритна личност на селото е чичо Пирчо. Добър човек и добър стопанин. Но пък има “лоши кравици с лоши навици” - разглезени, “погосподарили се”, никое дете не се наема да ги води на паша. Подранил, в ранна утрин чичо Перчо уговаря нещо бащата и хвали Микеле: “Оня, Микеле дето ми викат, е умен като пчеличка и доктор да стане, ако е по Божия воля”. Микеле подслушва от балкончето: “Ако се спазарим, бае Маноле - дума Перчо - Микеле да ми пасе това лято кравиците, ще бъде богато нахранен и ново костюмче за училище ще му купя. Я виж какво съм му донесъл - нови гумени цървули. Веднага да ги обуе, бос да не ходи!”. Микеле изскача бос, по къси панталонки: “Къде са новите цървули?”. Потупва го чичо Перчо по рамото: “Ела, гълъбче, ела, обуй ги” и спазаряват се.
Всяка сутрин баба Олга, жената на Перчо, пълни една торбичка с вкусни гозби за Микеле: “комат от бяла богача със сирене, сушеничко месце, малко каймак и захарчета”. И Микеле тича след кравиците.
“Колко красива беше тази шарена торбичка! И как беше изпъстрена... Изтъкана от остра предена вълна, с хубава тканица за през рамо. Имаше гайтанче, с която беше вързана”. По-красива за Микеле намаше от шарената торбичка на баба Олга.
... Зима е. Заедно с баща си Микеле събира в гората сухи клони за огрев. Едната ръкавица е паднала в снега. “Моите ръкавици бяха рядкост, от скъпа кожа, подплатени с вълна, за много студени зими”. Баща му се връща да я търси, върви по дирята в снега. Ето я! Навежда се да я вземе и чува: “Цвър, цвър...” - врабчо се обажда от ръкавицата. Друго врабче все обикаля около нея, явно за него няма място в ръкавицата. Микеле се навежда и оставя и другата ръкавица. Врабчето се вмъква в нея. Вкъщи не му се карат. Майка му ще изплете други, от вълна. “Горките малки врабчета и те са нечии дечица”, казва майката на Микеле.
Органично вплетени в здетството редят се ту весели, ту тъжни епизоди от живота на Микеле.
Една детска игра се превръща в драма. На рекичката по-големият брат показва на Микеле как се прави “лястовичка”. Хвърля плоско бяло камъче към реката. То докосва повърхността и като лястовичка прелита на отсрещния бряг. Но Микеле “може” да направи по-добра “лястовичка”. Ей сега ще види брат му! Грабва голям камък и го хвърля към отсрещния бряг. Вместо “лястовичка” уцелва брат си по челото, бликва кръв, истинска човешка кръв. В семейството на Герови има семейна любов, и прошка има. По-големият брат показва на Микеле плоското бяло камъче, с което правиха “лястовичка” на реката. Издълбал е дупчица в него, нанизал го е на “гайтанче”, завързва го на тънкото му вратле: “Пази да не го изгубиш!”. Микеле е помъдрял и пораснал. “Ако загубя плоското бяло камъче, никога няма да мога като лястовичка да премина на своя щастлив бряг”, обещава си Микеле.
С годините плоското бяло камъче запулсира в едно голяма човешко сърце...
Автобусът, в който Милорад е стюард, изведнъж се изпълва със звука на акордеон в синхрон с прекрасно пеене. Певецът е мъничък, с педя по-голям от акордеона, тъмнокож е, с песен ще изкара хляба си. Пътниците негодуват, пречи им песента му, а пее възхитително! Един от пасажерите иронично му предлага хиляда евро - “Нямам дребни, чичко”. И една голяма сълза се отронва от окото му. А наоколо само празни сърца! На слизане Милорад подава на Джей 100 динара. Нищо в сравнение със сълзата за един милион евро. И му посвети по-късно разказчето “Сълза за един милион евро”.
В Информационния център на Велинград представят интересни експозиции. Разглеждам ги. И в един миг погледа ми грабва ръчно тъкана вълнена шарена торбичка. Досуш “шарената торбичка на Микеле”.
Остра болка ме прониза! Милорад искаше да знае мнението ми за последната си книга...
“Болен съм, много съм болен”, изповяда. Но дори и с отмалели ръце до последните си дни пишеше, беше “човек без дъх, но в дух”!
И чакаше... един полъх... и една усмивка от България! Вихърът на времето не спря и го отнесе... Притихна старата Герова къща, още едно огнище угасва в Болев дол... Севда Кадинова
От редакцията: Този брой на вестник “Темпо” със материала на Севда Кадинова ще изпратим в музея в Босилеград. Това е нашият начин да покажем почит към паметта на Милорад Геров - човек свързан с Велинград и намерил тук приятели, както и към неговото творчество, събрало цял славянски свят в една шарена торбичка.
Ум и труд са неговите ходатаи. Те чертаят бъдещето на младежа. Пътят води към Белград. Тук завършва литература и история на изкуството. Творческата му дейност започва на страниците на вестник “Глас на българите в Югославия”. Пише и превежда от български на сръбски и от сръбски на български. Талантът му на оригинален творец го поставя на видно място в сръбската литература за деца и юноши. Творбите му са включени в антологии, читанки, христоматии. Става носител на престижни грамоти и награди. Излизат от печат “Светли брегове”, “С паспорта на живота”, “Пеещо детство”, “Когато бях малък” и още други книги. Получава компетентни признания. Д-р Воя Мариянович пише: “В поетическото си творчество Милорад Геров е изградил автономна поетика за живота и явленията по свой собствен начин”.
За съжаление България и Велинград не го познаваха. Той позна и обикна Велинград - с възхищение! Беше сроден с него. Нашата Стефи Чолакова е съпруга на неговия брат Иван. Моя скъпа приятелка, почти сестра... Стефи ми изпрати последната му книжка “Шарената торбичка”. Писа ми: “Милорад ме замоли и много иска мнението ти за книгата. Той е много, много болен...”.
... Вземам я в ръце. Истинско бижу! От корицата хитро ми намига шарената торбичка - прочети ме! Разтварям я. Ширва се панорамата на старото българско село Болев дол. И ето там, в китното зеленило, се е сгушила къщата на Герови. Пълна с живот, макар и труден. Чувам весел детски смях, мучене на “кравици”, блеене на овчици, звънчета на козички. Всичко е толкова реално! Вървят епизод след епизод, от един голям и драматичен сериал “Животът на българите в Западните покрайнини”.
Жегват ме думите на Стефи: “Милорад е много, много болен...”.
Мираж ли е или магия? След кравиците през полето тича красиво селско момченце с шарена торбичка през рамо. Това е Микеле! Така нарекоха Милорад като малък, така си и остана - Микеле...
Та за шарената торбичка. Колоритна личност на селото е чичо Пирчо. Добър човек и добър стопанин. Но пък има “лоши кравици с лоши навици” - разглезени, “погосподарили се”, никое дете не се наема да ги води на паша. Подранил, в ранна утрин чичо Перчо уговаря нещо бащата и хвали Микеле: “Оня, Микеле дето ми викат, е умен като пчеличка и доктор да стане, ако е по Божия воля”. Микеле подслушва от балкончето: “Ако се спазарим, бае Маноле - дума Перчо - Микеле да ми пасе това лято кравиците, ще бъде богато нахранен и ново костюмче за училище ще му купя. Я виж какво съм му донесъл - нови гумени цървули. Веднага да ги обуе, бос да не ходи!”. Микеле изскача бос, по къси панталонки: “Къде са новите цървули?”. Потупва го чичо Перчо по рамото: “Ела, гълъбче, ела, обуй ги” и спазаряват се.
Всяка сутрин баба Олга, жената на Перчо, пълни една торбичка с вкусни гозби за Микеле: “комат от бяла богача със сирене, сушеничко месце, малко каймак и захарчета”. И Микеле тича след кравиците.
“Колко красива беше тази шарена торбичка! И как беше изпъстрена... Изтъкана от остра предена вълна, с хубава тканица за през рамо. Имаше гайтанче, с която беше вързана”. По-красива за Микеле намаше от шарената торбичка на баба Олга.
... Зима е. Заедно с баща си Микеле събира в гората сухи клони за огрев. Едната ръкавица е паднала в снега. “Моите ръкавици бяха рядкост, от скъпа кожа, подплатени с вълна, за много студени зими”. Баща му се връща да я търси, върви по дирята в снега. Ето я! Навежда се да я вземе и чува: “Цвър, цвър...” - врабчо се обажда от ръкавицата. Друго врабче все обикаля около нея, явно за него няма място в ръкавицата. Микеле се навежда и оставя и другата ръкавица. Врабчето се вмъква в нея. Вкъщи не му се карат. Майка му ще изплете други, от вълна. “Горките малки врабчета и те са нечии дечица”, казва майката на Микеле.
Органично вплетени в здетството редят се ту весели, ту тъжни епизоди от живота на Микеле.
Една детска игра се превръща в драма. На рекичката по-големият брат показва на Микеле как се прави “лястовичка”. Хвърля плоско бяло камъче към реката. То докосва повърхността и като лястовичка прелита на отсрещния бряг. Но Микеле “може” да направи по-добра “лястовичка”. Ей сега ще види брат му! Грабва голям камък и го хвърля към отсрещния бряг. Вместо “лястовичка” уцелва брат си по челото, бликва кръв, истинска човешка кръв. В семейството на Герови има семейна любов, и прошка има. По-големият брат показва на Микеле плоското бяло камъче, с което правиха “лястовичка” на реката. Издълбал е дупчица в него, нанизал го е на “гайтанче”, завързва го на тънкото му вратле: “Пази да не го изгубиш!”. Микеле е помъдрял и пораснал. “Ако загубя плоското бяло камъче, никога няма да мога като лястовичка да премина на своя щастлив бряг”, обещава си Микеле.
С годините плоското бяло камъче запулсира в едно голяма човешко сърце...
Автобусът, в който Милорад е стюард, изведнъж се изпълва със звука на акордеон в синхрон с прекрасно пеене. Певецът е мъничък, с педя по-голям от акордеона, тъмнокож е, с песен ще изкара хляба си. Пътниците негодуват, пречи им песента му, а пее възхитително! Един от пасажерите иронично му предлага хиляда евро - “Нямам дребни, чичко”. И една голяма сълза се отронва от окото му. А наоколо само празни сърца! На слизане Милорад подава на Джей 100 динара. Нищо в сравнение със сълзата за един милион евро. И му посвети по-късно разказчето “Сълза за един милион евро”.
В Информационния център на Велинград представят интересни експозиции. Разглеждам ги. И в един миг погледа ми грабва ръчно тъкана вълнена шарена торбичка. Досуш “шарената торбичка на Микеле”.
Остра болка ме прониза! Милорад искаше да знае мнението ми за последната си книга...
“Болен съм, много съм болен”, изповяда. Но дори и с отмалели ръце до последните си дни пишеше, беше “човек без дъх, но в дух”!
И чакаше... един полъх... и една усмивка от България! Вихърът на времето не спря и го отнесе... Притихна старата Герова къща, още едно огнище угасва в Болев дол... Севда Кадинова
От редакцията: Този брой на вестник “Темпо” със материала на Севда Кадинова ще изпратим в музея в Босилеград. Това е нашият начин да покажем почит към паметта на Милорад Геров - човек свързан с Велинград и намерил тук приятели, както и към неговото творчество, събрало цял славянски свят в една шарена торбичка.
CopyRight Вестник "Темпо" ЕООД , Велинград 2023