В нашата юбилейна рубрика, посветена на 30 години от създаването на вестник „Темпо“, поместваме още една статия, която показва нашето ползотворно сътрудничество с Исторически музей - Велинград. Статията е публикувана през 2017 г. и я препечатваме по повод годишнина от събитие, което отбелязваме всяка година на 8 януари - Освобождението на Чепинско от турско иго. Автор е настоящият директор на музея Стойчо Маров, който е писал във вестника и други материали, свързани с местната история.

 Авторът споделя, че е опдоготвил тази публикация „с цел да предаде събитията по посрещането на руските войски в Каменица през 1878 година през спомените на очевидец“.

За някои случки, премеждия и хора по спомените на Георги Чечев

Кой е Георги Костадинов Чечев? Роден е около 1867 г. в село Годлево, Разложко. Семейството му са шивачи и за да изкарват прехраната си, всяка година идват в Чепинско да шият. На 9 годишна възраст преживява събитията около Априлското въстание и е свидетел на посрещането на руските войски в Каменица. След като се установява да живее в Ракитово, започва да записва интересни факти за отношенията между християни и мюсюлмани, Освобождението, граничната линия между България и Турция, Съединението и др. Преписът на тези спомени се съхранява в Държавен архив гр. Пазарджик, а копие от тях има и в Исторически музей - Велинград. В съзнанието си е запазил една случка от 1877 година, която е можело да завърши с фатален край за дядо му.
“Като идваха турците да кроят, донасяха батачки дрехи. Разшивахме ги ние чираците, а баща ми и чичовците крояха. Имаше едно “куче“, казваше се Ахмед Джуров. Донесе баташки калци. Ние ги разшихме, другите ги скроиха и съшиха. Дойде Ахмед да си ги вземе и попита чичо Христоско колко пари иска. Каза му колко струва работата. Тогава турчина измокна ножа и посегна да удари дядо Иван. Той както си беше седнал, изви ногата си, ножът изплесна и се удари в дъските. Рипнаха чичовците ни да се молят на Ахмед Джуров. Каза им после дядо Иван, че това “куче“ ще направи пакост и трябва да се уведем. Станаха и отидоха до кафенето на Мола Усаин, разказаха му какво се бе случило. Той ни покани да се настаним в одаята на ратая Тоско, да ни запази.
Това беше тъкмо на свети Никола, през зимата, но времето беше дъждовно, много кал имаше чак до Коледа.“
Като православни християни е било важно да почитат религиозните празници. Единственото място за изповядване на вярата е била църквата в село Каменица. В друг свой спомен Чечев разказва за Коледната служба, отбелязва срещите си с пазителя на християните от селото Ахмед Арнаутина и офицерите от руската армия.
“Дойде Коледа, отидохме на църква в Каменица рано сутринта. Докато излезе черквата започна да сипе сняг. Ядяхме в стаичката на дядо Даскал, когато влезе Ахмед Арнаутина въоръжен. Той беше извикан от каменските чорбаджии да пази Каменица. Поканихме го да яде с нас. Отказа ни и се обърна към баща ми. Каза му че времето е станало доста опасно и ще зарязва Каменица за да бяга. Съжалявал ни, че ще излезе някой да ни посече. Това беше на първия ден на Коледа през 1877 година. Същият ден заминахме за Баня (Чепинско). Баща ми и чичовците разговаряха по пътя, че добре казва агата. Решиха да си съберем вересиите и да бегаме. Докато си събирахме парите и турците се подготвяха да тръгват. Сутринта преди Нова година валеше сняг. Валя чак до вечерта. Дойде Муса Усаин и каза, че ще събират багажа и ще бягат. Баща му бил ага в Неврокоп и ще ходят там. Помолихме да тръгнем с тях и се разбрахме да ни водят до Мехомия (старото име на Разлог). Договорили се бяха с кираджиите да товарят рано сутринта. Вечерта докато вечеряхме той дойде пак и каза на техния ратай Тоско от Каменица, че му оставя всичкото имущество. Ако се завърнат някога ще си е тяхно пак, ако нещо им се случи всичко остава на него. Като приготвяхме всички нераздадени на турците дрехи бай Тоско каза на баща ми, че макар и да вали сняг ще отиде да каже на децата, че остава тук защото имотите и къщата трябва да се пазят. Страх го беше да няма пакости. Събудиха ни рано да се обуваме и да сме готови когато тръгнат агите. Не беше много рано и дойдоха кираджиите. Тогава вратата се отвори, влезе бай Тоско и каза че ни носи голяма новина. Русите нощеска са дошли в Каменица. Свали си калпака и го удари в земята. Трудно ни беше да повярваме. Дедо Креко му казал да предаде на агите никой да не мърда докато не съмне. Щом се разсъмна ето го дедо Креко дойде с двама другари в кафенето. Каза на агите, че всеки трябва да си остане на место и че сега е техен ред да ги очуват от русите, както те са ги защитили от баташките касапи. На сутринта се събраха 40 души и отидоха в Каменица. Отидохме право по тях при дюкяна на дядо Даскал да видим какво ще ги правят. Бяхме уплашени, но Колю, сина на дядо Даскал ни каза, че няма страшно от братушките. Наредиха се агите на моста, а ние гледахме. Капетанина попита туреците защо не са порезали наши братушки в Каменица. Хасан Чауш отговори, че са наши хора, комшии и да кажат, кой какво е пострадал. Обърна се към каменските чорбаджии да кажат как не са ги порезали туреците. Те отговориха, че са благодарни, че са ги опазили от батачките касапе. Капетанина обеща никой да не пострада и попита дали всички турци са тук. Разбра че повечето са избегали, освободи всички да си ходят и че няма да ходят русите в Баня. Тогава след два дена ние заминахме за дома си в нашето село Годлево. Дедо Том не верваше, че ще дойдат руси. Отидох да го видя, посегнах да му целувам ръка и му казах, че русите са дошли в Каменица. Той се изправи и каза, че не верва, докато не види с очите си. Тогава и баща ми повтори същото. Дедо се разплака. Не верваше, че ще дойде такъв ден. След два дена се помина, Бог да го прости. Тогава стана много скъпота, в хлеба немаше жито, хората мелеха кочани от царевица за да се хранят. И по говедата имаше много мрене от болест.
Това беше когато постапи новата 1878 година.“
Спомените са завършени през 1934 година и са предадени в Държавния архив. Авторът е цитиран многократно и от други изследователи на Чепинския край, но моята цел бе да се представят събитията чрез думите на очевидеца.
Стойчо Маров, Исторически музей - Велинград