Колкото времето тече, толкова по-често си спомням първата си среща с този човек. Сега той е на 102 години. И си остава същият, с непобедимата вяра в доброто. Едно дълго приятелство с неговата дъщеря, създадено и проверено от времето, изчистено от дребнавост, ме заведе при него. Имах опит от общуването с много хора покрай професията ми и отидох на тази първа среща, за да дам топлина на един човек в напреднала възраст и да му отговоря на правни въпроси, които го интересуват.
В моя бележник не са отбелязани само тежките и объркани съдби на хората, свързани със съдебни спорове и битки. Има и светли страници, които времето не може да заличи. Те са малко на брой, но в замяна на това са ми скъпи и ми дават сили да живея, когато ми е най-тежко. Такъв спомен е първата ми среща с този човек. Тогава той беше на 90 години. Ето какво ми разказа.
“Роден съм в разгара на Илинденското въстание през 1903 г. в с. Скребатно, Македония. Майка ми и баба ми ме отнесли в балкана, за да ме спасят. По това време баща ми се е сражавал с турците в бунтовническа чета. Видях го за първи път, когато бях на 7 години. После ми се родиха още пет братя и сестри. Вече живеехме в село Костандово до Велинград. За мен там е родното ми място, където преминаха детството и младостта ми.
Винаги съм живял по естествените закони на Природата. Рецептата ми е много проста: всеки ден ставам много рано - призори, и бягам край реката. От първа пролет до късна есен спя на открито. Нищо, че съм на 90. Научих се да посрещам зората и залеза. От тях съм черпил красота и мъдрост. Така човек става духовно богат.
Като завърших гимназия, станах учител в моето село. След това учих в учителския институт и си останах учител завинаги. Още като гимназист се записах в юношеския туристически съюз. Баща ми ме съжали, че ходя из планините с цървули и след Първата световна война ми купи здрави войнишки обуща. Здравето си дължа на природата, а културата - на есперантото. Научих този международен език и той стана неразделна част от живота ми. Пишех си с хора от цял свят: Япония, Парагвай, Германия, Финландия, Чехия. Изкачих много български планини и дори кракът ми стъпи на Олимп. Опознах много чужди страни и хора. Навсякъде има добри и лоши хора. Във Финландия видях нещо, което ме развълнува: при строеж на сграда, за да не увреждат околните борови дървета, ги обикалят със защитен бризент. Преди да си отида от този свят, дано видя това и у нас! Отдадох живота си на учениците и повечето от тях и до днес не са ме забравили. Радвам се, когато ги виждам, че са достойни граждани и българи! Голяма част от живота си отдадох на кооперативното движение. Дано успея да напиша и довърша книгата си за него. То има бъдеще и занапред. Всички сме родени на тази земя, но малцина знаят защо живеят.”
При втората ни среща бяхме вече приятели, макар че бяха минали десетина години. Той беше столетник и не правеше ранната си утрешна разходка сред природата. Духът му обаче оставаше бодър, черпеше сили от нравствения си дух и достойно изминатия път. Беше се раздавал с пълни шепи, без да потърси отплата, бе надскочил дребнавостта и запазил уверената крачка на силен човек. Разказа ми, че вече е завършил книгата си за кооперативното движение у нас - 900 страници. Продължаваше да се интересува с отворена душа и очи от живота на близките си и от обществото, не позволяваше колебанието и съмненията да свиват гнездо в сърцето му. Като броеница, тихо и спокойно, разравяше преминалите си години, изпълнени с добри дела и с много мъдрост. Не посмях да изразя вълнението си и да го прегърна. Толкова неземен ми се стори този скромен столетник, който гледаше спокойно към идващия ден. Все едно, че бях посетила един Вечен човек, който не си отива от света, защото знае, защо е живял.
Елена Трендафилова, адвокат
(Материала e от “Вестник за жената” със съдействието на дъщерята на г-н Манол Чолев и зам.-председателя на Общинския съвет Михаил Алексиев)