На 14 февруари 2020 г. Българският олимпийски комитет (БОК) върна лентата с 40 години назад - към първия български олимпийски медал от зимна олимпиада. Скиорът, който през 1980 г. нареди България сред големите зимни нации и влезе в историята със своя бронзов медал от игрите в Лейк Плесид, Канада, е Иван Лебанов.
На сайта си БОК публикува обширен материал с автор Тодор Шабански. Ще цитираме част от него, като обективен поглед и оценка, от какъвто Велинград има нужда: “Днес може и да звучи някак странно, че дебютното родно зимно олимпийско отличие дойде от ските и по-специално от ски-бягането. Спорт, където от векове властват северните нации и където до последното десетилетие на миналия век скандинавци и руснаци бяха безапелационни господари. И в който в момента сме доста далеч от най-добрите. Българският пробив в Лейк Плесид обаче е обусловен от традиционните дотогава наши участия, след като от появата ни на Игрите през 1936 г. до ден днешен винаги сме имали представители в ските.”
Тодор Шабански проследява пътя до олимпийския бронз, който започва в родното село Гостун. След това идват съветите и подкрепата на едни от първите му треньори: Мария и Георги Стамболови, Стефан Митков, Ангел Митов, по късно и Георги Зографов. 18-годишен за първи път изпитва магията на олимпийските игри. В Инсбрук през 1976 г. се класира 24-ти на 15 км, а година по-късно в Сент Кроа (Швейцария) в същата дисциплина става световен шампион за юноши. Междувременно печели три световни студентски титли и влиза в тройката на крайното генерално класиране за Световната купа. Датата 14 февруари 1980 г. става историческа за страната ни, защото тогава Иван се оказва сензацията в тази дисциплина на пистата в Планински център „Ван Хьовенберг“. Близо час и половина той води люта битка с двама представители на Съветския съюз – Николай Зимятов и Василии Рочев, плюс скандинавските асове. По средата на разстоянието българинът дори е втори, на 36 секунди след лидера Зимятов, но в крайна сметка финишира трети. След Лебанов остават величия като шведът Томас Васберг (четикратен олимпийски шампион), финландецът Юха Мието (спечелил 5 олимпийски медала, един от които златен), италианецът Маурилио Де Золт (също станал по-късно олимпийски шампион) и др. Пробивът е дваж по-ценен, защото е постигнат в неравностойни условия – страната ни отстъпва по численост в треньорските щабове, по екипировка, по умения и опит в използването на ски-вакси, за които в скандинавските държави и СССР се грижат цели институти. Да не говорим, че България по това време има 2-3 що-годе свестни писти, по които сняг се задържа максимум 3 месеца в годината.
Първият олимпийски медал за българското ски бягане е важен и с това, че предизвиква небивал бум в снежните спортове у нас: “Ски-бягането става мода дори и за младите, “писалките” се разграбват по магазините, спортните училища разкриват специални паралелки, зимните ни курорти получават домакинства на стартове за Световни купи (две от тях – във Велинград и на Витоша - в ски-бягането), а страната ни кандидатства два пъти за Олимпийски игри. По-късно интересът и акумулираният вече потенциал в ски-бягането преля в биатлона, спорт който даде на България и първо олимпийско злато в Нагано’98 г. Всичко това в една или друга степен е следствие на това, което направи Иван Лебанов в Лейк Плесид преди 40 години.”, обобщава авторът.
Българският олимпийски комитет и много медии отделиха заслужено място на юбилея. Във Велинград, чийто почетен гражданин е Иван Лебанов, датата не бе отбелязана. И ако причините за това са конюнктурни и политически, то тази 40-годишнина е добър повод да си зададем много въпроси: при какви условия тренират днешните ски-бегачи във Велинград, има ли бъдеще велинградската школа в ски бягането, вижда ли се на хоризонта следващият наш скиор с олимпийски медал?!
Темпо