Това е селище високо в необятната Родопа планина. Не знаехме къде се намира, не познавахме стръмните пътеки и високи върхари. Откъде са дошли първите заселници все още е неизвестно. Едно предание разказва за страшната чума, връхлетяла Бабеченските земи и цели семейства с малко покъщнина и добитък се пръснали из далечните планини, отправили се на изток, прехвърлили връх Велийца и плъзнали по планинския склон с лице към Чепинско и равна Тракия. Първите останали в горното течение на рекичката: Чолаковци, Салиовци, Дживговци, по-надолу Льотевци, а Бирковци отседнали още по-надолу по планинския склон, на юг, към светлината. Волна родопска душа – на високо, с поглед към бъдещето.
Появили се майстори, само с брадва и трион, чук и тесла обработвали гредите и създали уютни колиби чак до билото. Строили ги без технически надзор и според потребностите на стопаните, а улиците – тесни, па и защо да са широки, като може да се стигне до жилището, до кошарата и тези, които водят към горите и пасищата. Сред вековните гори, далеч от държавни служители и бирници, бирковци живеели не уютно, но свободни и щастливи.
А кой е бил първият заселник? Дядо Бирко, той ли е бил първият, избрал това благодатно място и дал име на селището? Долу малката рекичка напоявала градинките, задвижвала водните колела на Тундьовата и Косьовата воденица, а наоколо гори и пасища, въздух, простор, ширини. Какво друго е нужно на човека?!
На двайсетина крачки зад хребета пътека води към чешмата – неизвестен майстор е иззидал голяма каменна стена с вграден чучур, от който блика бистра и студена планинска вода. Много други потоци браздят склоновете на планината и се вливат в Цветинската река, а покрай реката път – черен път, но равен и по-гладко се ходи по нето, докато стигне до жп линията, построена през 30-те години на миналия век и гарата, наречена „Цветино“. Тук влакът поспре, пухти, просвирва локомотивът, пъшка, тежко му е, докато премине стръмните завои и малките тунели, за да се изкачи на Аврамови колиби – ще си отдъхне малко и леко ще се спусне към Разложката котловина.
От гарата до Бирково е два часа път. Половината разстояние до с. Цветино се върви по-леко, но оттам нагоре с много пот се изкачва Кривото бръдце. Пътеките тук са криволически, стръмни и каменисти, отъпкани и вдълбани, вият се нагоре по билото на Бирково.
Сутрин слънцето първо върховете огрява. Ранобудните мъже са насядали на дългата греда до магазина на раздумка. Щом пристигне учителят или някой непознат, всички стават прави, всеки поздравява с „Добре дошъл“, след което следват въпросите: как си, що правиш, нещо ново към вас, политиката по света. Сред тях най-стар е Сакара, който всичко знае, тупа с бастуна и разправа зя минали времена, за политически борби, за всеки в селото и сочи прякорите – Германеца, Съдията, Кмета, Писара, Пилето, Бозан, Терзията, Копанаре, прави им точна характеристика и преценява кой колко тежи.
Хората тук са изключително трудолюбиви, честни и отзивчиви, включват се в трудови инициативи. Бирково беше моята младост. С дружни усилия се проправяха пътища. През 1962 г. се прокара телефонна линия до магазина за общо ползване, а след 3 г. и електрически ток. По най-стръмната част на Кривото бръце бирковци копаеха дупки, с въжета и лостове изправяха стълбове, с торбички пясък изнасяха. С електричеството проникваше и новият живот. Селото се огласи от музика, появи се първият телевизор в училището, забръмчаха дърводелски работилници, а „конджурите и таласъмите“ изчезнаха завинаги. Мракът и невежеството отстъпиха на светлината и прогреса.
Духовната култура бавно навлиза в душите на хората. През 1926 г. помощник-училищен инспектор Ненков обикаля високия район и в по-големите махали открива светски училища. След години и аз се озовах в това школо, носещо името на известния български възрожденец, родолюбец и учен измежду учените – д-р Петър Берон, дарил своя „Рибен буквар“ на българските деца. Сравнително чистичко, с боядисани в синьо и бяло врати и прозорци и единствено тук покрито с керемиди, училището беше притегателен център за млади и стари. То приютяваше децата от околните махали: Пилева, Еюпова, Табакова, Ходжова и Враненци Обучението се водеше в слети класове.
По онова време учителят тук стоеше на пиедестал. Далеч от кметове и партийни секретари, хората отиваха при него, като го смятаха за високоинтелигентна и авторитетна личност, търсеха съвети, вслушваха се в неговите предложения. А те се интересуваха от различни неща: как е устроен светът, защо се водят войни в различни региони, кога ще имат ново училище, докога ще носят на гръб брашно чак от гарата, ще се подобрят ли пътищата и търговските услуги. И пред генерал Семерджиев на една предизборна среща през 1964 г. поставиха куп въпроси, като наблягаха на занемарените пътища и спешната медицинска помощ. Генералът беше сериозен и делови човек, обичан и уважаван в този регион, доверяваха му се и вярваха, че ще помогне. И действително, само след 20 дни изпрати цял взвод войници да разбиват скалите с компресори и динамит и да проправят пътя от гарата до Бирково, а на 40-тия ден безвъзмездно камион за търговската кооперация и една военна линейка.
Не по задължение, а с чувство на дълг и отговорност и от хуманна гледна точка учителите в онова време искаха всичко да дадат на тези хора. Само учители, минали през тези махали, могат да кажат какво значи истински просветители и културни деятели. Да срещнат обичта на хората нейде по родопските пътеки – това беше щастие за тях. През учебната 1964/65 г. в Бирково се подготвиха и изнесоха ей така, на открито, осем художествени програми, включително и пиесите „Отровен хляб“, „Двамата и смъртта“, „Последният изстрел“, „Нова светлина“, „Хан Татар“, а малката училищна библиотечка беше на разположение на всички. Поставяха се основите на читалищната дейност. Тук срещнахме мили и слънчеви деца, истински и признателни хора без маски и без грим. Надявам се, че взаимно ще се помним с добро.
Сега Бирково расте и се развива като самостоятелно кметство. Планомерно израстват нови масивни къщи с подредени дворчета и леки коли в тях. Водоснабдено е. Осигурено е медицинско обслужване. А училището прерасна в основно, в което работят все местни, добре подготвени педагогически кадри. В близко бъдеще ще учат в нова съвременна сграда с всичко необходимо за учебно-възпитателната работа. Панорамен асфалтов път свързва Бирково с останалите села, с градовете и светът се разширява за бирковци. Кацнало на високия баир, Бирково сякаш се готви да полети към бъдещето.
Милен Налбантов