За Алеко Константинов изследователи, историци, писатели, критици са написали над 8000 текста. Гавраил Панчев е прочел всички книги, статии, мемоари, спомени и резултът са три тома, които мнозина определят като първата подробна научна биография на Щастливеца. На 8 май Гавраил Панчев бе гост на учителите и учениците от Професионалната гимназия по икономика и туризъм във Велинград, която носи името на Алеко. Домакин на срещата, за чието осъществяване помогна Сдружението за модерна култура, бе НЧ „Отец Паисий-1893“.
Темата бе „Убийството на Алеко“ – събитие, случило се преди 102 г. на 11 май – датата, на която българският народ чества паметта на братята Кирил и Методий. Как един народ, създал и пазил през вековете езика си, точно на тази дата губи един от най-значимите автори на България? Как така един езиков народ избива писателите си, защото след Алеко има още убити? Това е символичното убийство на Алеко, каза Г. Панчев и покани присъстващите заедно да проследят и останалите възможни интерпретации на неговата смърт.
След аутопсията на Алеко в Татар Пазарджик ден след убийството д-р Кръстьо Кръстев, главен редактор на списание „Мисъл“, казва: „О, Господи, сякаш пред мен видях убита България!“ През Алеко е видяна България – това, каза Гавраил Панчев, е метафоричното убийство.
Същият ден Петко Каравелов, брат на Любен Каравелов, четири пъти министър-председател и съосновател на Демократическата партия заедно с Алеко, определя убийството му като политическо и сочи, че в България има двама отмъстителни души – Стефан Стамболов и Константин Величков. Оттук тръгва тезата за политическото убийство на Алеко.
Има и теза за случайното убийство, разказа Г. Панчев. Защото Алеко е убит от рикошет на куршум, след като двама мъже нападат файтона на Михаил Такев – министър на вътрешните работи и адвокат от Пещера. Нападението срещу Такев е поръчано от кмета на село Радилово Петър Минков, а причината – дългогодишен конфликт между Пещера и Радилово за земи и гори. Алеко е приятел на Михаил Такев и във въпросната вечер пътува заедно с него, куршумът пронизва реброто му, а то своя страна пробива сърцето , което се пази в музея на Щастливеца в родния му Свищов.
Интерпретациите не свършват. В периода 1944 – 1989 г. политическото убийство на Алеко се преподава като идеологическо, а капитализмът като зловещ строй.
Своя интерпретация дава и големият български художник Илия Бешков с известната си рисунка „Бай Ганьо убива автора си“. Всъщност по време на процеса през 1897 г. прокурорът Х. Майер озаглавява своята пледоария „Бай Ганьо побеснял“ и това слага началото на тезата за литературното убийство.
„Има и едно зловещо обяснение“, сподели авторът и разказа как случайно в архива на Народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив е попаднал на тетрадка на Иван Вачков – историк на село Радилово. В нея Иван Вачков пише: „Ако знаехме кой е Алеко, всички щяхме да отидем да му се поклоним“. Защото вечерта в кръчмата Алеко се е опитвал да помири жителите на двете съседни селища, да ги накара да се разберат. „Като че ли се е самоубил, жертвал се, за да помири не само пещерци и радиловци, а в метафоричен план и всички нас, българите“, каза Гавраил Панчев.
И още нещо четем в тетрадката на Иван Вачков – хората не са знаели кой е Алеко Константинов. А дали днес знаем кой е човекът, когото по приятелски наричаме само с малкото му име Алеко, създателят на Бай Ганьо, сам определил себе си като Щастливеца? Ако съдим по поведението на част от аудиторията – не, не знаем и не си даваме сметка фигура от каква величина е Алеко. Това накара учителя Александър Кочев да напомни на учениците: „Ние сме Алековци и трябва да се държим като такива!“ Хубаво е, че за друга част от присъстващите срещата с Гавраил Панчев бе ерудиран поглед към личността и съдбата на големия писател и българин Алеко Константинов. За всеки, който иска да научи повече, авторът дари книгите си на библиотеката към НЧ „Отец Паисий-1893“.
Елена Баева