На 8 януари 1878 г. към 4:30 ч. следобяд, по заповед на генерал Йосиф Владимирович Гурко, пристига ІІ-ри дивизион на ІХ-ти хусарски Киевски полк тук в Чепинско, в с. Каменица и се установява под сегашната Сярна баня в местността „Тудора”. Настъпва краят на робството!
Пиша тези редове с признателност към освободителите и с възмущение към развихрящата се русофобия в страната ни с тенденция да се превърне в държавна политика. Това е опасно. Безспорно тя се развива и под външно влияние и чужди интереси. Безспорно възмущение буди и позицията на някои наши „историци”, които отричат, подценяват или преиначават освободителната роля на Русия. Без да се съобразяват с нищо, дори със загиналите 200 хиляди руски войни, които оставиха костите си тук в България.
В резултат на Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. България се освободи от петвековното турско робство. Българското племе стана народ, а България – държава. Тя се появи на картата на Европа. Един от поводите на войната е жестокото потушаване на Априлското въстание от 1876 г., предизвикало възмущението на прогресивната общественост в цяла Европа и особено в Русия. Принос за Освобождението ни има и Българското опълчение, състоящо се от 12 дружини с 7 444 души, а и целия български народ, който по време на войната активно подкрепя освободителите. Това е най-значимото събитие за България през ХІХ век. Многовековните борби и мечти на народа ни за свобода и самостоятелна държавност се сбъднаха. Край на робството, на ангарията, на духовния и физически геноцид. Това беше съдбата и историческият шанс на България. Много народи не са имали такъв и са останали в тъмнината на историята, а земите им само географско понятие. Този исторически феномен остави трайни и незаличими следи в българския национален дух. Масово и спонтанно по цялата българска земя потомците честват годишнините на тази освободителна епопея и почитат паметта на десетките хиляди руски войни и на българските опълченци, загинали за освобождението ни.
След Априлското въстание 1876 г. животът по нашите земи става непоносимо тежък. Последват кървави разправи с въстаналото население, опожарени са села и градове, по сборища и мегдани са издигнати бесилки, извършени са кървави погроми, хиляди хора са откарани на заточение и робство.
Особено тежко е положението и на българското християнско население в Чепинско след трагичната съдба на въстаналия Батак. Озверелите групи, изцапани в кръв и водени от Пехливан ага, връщайки се от Батак, люто се заканват на каменчани, които за да се спасят, нееднократно напускат селото. За случая каменчанката Мария Пендарова, която живя до дълбока старост, споделя, че „в селото останаха само кучетата и някои стари хора”. Те живеят в тревога и неизвестност, подложени на системни плячкосвания и насилия. Голяма част от възрастното мъжко население е принудено да плаща непосилен откуп, за да не бъде изклано. А ангарията е постоянна и жестока.
След падането на Плевен и освобождението на София, освободителната война се развива по-динамично. Претърпяла редица поражения, турската армия отстъпва. Руското командване разположено с военни части в района на Белово – Мененкьово получава донесения, че турската войска и скитащи башибозушки групи безчинстват над православното българско население в Родопите и за да осигури десния си фланг, ген. Гурко изпраща ІІ-ри дивизион на ІХ хусарски Киевски полк по посока Белово – Каменица – Батак – Пловдив. Водачите поемат дивизиона още далеч преди Алабак и го превеждат през най-подходящия за времето си, но много труден път: през снежния и заледен Алабак, през Портин дол, Терегово и Дълбочица към село Корово (днес с. Драгиново).
Независимо от тежката зима войната бушува. Населението с трепет очаква прогонването на петвековните поробители. Още в края на декември и началото на януари 1878 г. по инициатива на каменския революционен комитет, създаден в началото на м. март 1876 г. начело със свещ. Илия Попатанасов (поп Топорчо), са изпращани ежедневно куриери, съгледвачи и водачи за евентуално превеждане на руските войски през сложния и трудно проходим планински терен. Известно е, че тогава поп Топорчо е поддържал сериозна връзка с беловските революционери. По времето на Априлското въстание, заедно с въстаническа група от Каменица, е участвал в отбраната на Голямо Белово.
По данни на драгиновски краеведи за кратък отдих дивизионът спира в местността „Липовец” до Ризов мост, където населението го посреща с хляб и сол. В началото коровчани са изплашени, но постепенно се окопитват от радушното отношение на руснаците. А избягалите се завръщат в селото. Местните хора са спокойни и заради това, че нито един човек от тяхното село не е участвал в бандите, нападнали Батак. С този исторически факт драгиновци заслужено се гордеят и сега.
От много спомени и предания научаваме, че по обходен път към Чепинското корито се отправя разузнавателно конно подразделение от Алабак през Бяла вода, Начовото и Ачовица, което се включва в основната руска част в Каменица.
Било Бабинден... Населението, въпреки големите си тревоги, чества този останал от древността празник, посветен на продължаването на човешкия род, на вярата в бъдещето и уважението между хората. Но на този ден има нещо необикновено. Почти от всеки дом са излезли мъже съгледвачи по пътищата и пътеките от Елин връх до Алабак. Хората вече знаят, че Русия идва, със свити сърца и големи надежди очакват добрата вест.
Ритуалът „поливане” привършва. В ранния следобед на „Орището” се събира цялото село, извива се кръшно, пъстро хоро. В това време се чуват викове: „Идат! Идат! Московците идат!” Съгледвачите тичешком се връщат, а заедно с тях в селото влизат и първите разузнавателни конни двойки. На „Тудора” руският дивизион се установява на стан. Оръдията са грижливо подредени с насочени цеви на север. Пламват огньове, а около тях почиват уморените и премръзнали бойци.
На метри от руския стан са руините на разрушената някога черква „Свети Тодор” и цялата местност носи нейното име. Случва се така, че Каменица е първото българско православно селище, което заедно с цялото Чепинско в Родопите първо освободено от многовековното робство.
Неописуема е радостта на мало и голямо. Те още не могат да почустват, че дългоочакваният ден на Свободата, краят на петвековното робство, на униженията и страданията е дошъл. Цялото население с празничните си дрехи, с много храна и типичните за Бабинден вкусни каменски ястия, с църковни песни, хоругви и икони, начело със своя духовен и политически водач поп Топорчо, се отправят към долния край на селото. Там той просълзен, с хляб и сол, посреща и поздравява освободителите на църковно-славянски с „Добре дошли, братушки! Здраствуйте, братушки!”. А уморените войници, със зачервени от вятъра и студа лица, отчупват по къшей хляб, със загрубелите си ръце се кръстят пред черковните атрибути. Струпаното множество съсредоточено и с радост наблюдава дългоочакваното събитие, за да остане в спомените на всеки и след това да се предава от поколение на поколение.
Престоят на руския дивизион е кратък, само ден-два. Един разузнавателен конен разред е изпратен по посока Юндола – Якоруда, за да провери дали няма скрити турски подразделения, които да се явят в гръб на руската армия в Тракия. Но такива няма. Якорудчани устройват радостно посрещане на освободителите. Но кратка е радостта им, по силата на Берлинския договор отново остават под робство. Свободата за тях идва по време на освободителната Балканска война в 1912 година.
Руските богатири продължават пътя си през Батак–Пещера–Пловдив–Сан Стефано до победата. Това е най-великият и очакван от векове празник за българското население в Чепинско – Освобождението, което им донася „Дядо Иван”.
В нашия край идват още две групи руски военни. Следващият месец – февруари 1878 г. е дислоциран един кавалерийски ескадрон, разквартируван в Каменица, с цел да противодейства на турското влияние в различните му прояви и да установи ред и спокойствие в района. Престоят е продължил около три месеца. Тази група руски войници е оставила най-много спомени сред местното население.
Тя е разквартирувана в много от семейните жилища на каменчани, а конния обоз – в оборите им. Създадени са дружески отношения с освободени и освободители. За това е помогнала единната православна християнска религия на двата народа.
Кавалеристите редовно посещавали в празнични дни черквата, на тях е било предоставено най-почетното място, а каменчани в захлас ги наблюдавали. Гледали как при поклоните казаците прибирали токовете на ботушите, лъскавите им шпори лъщели, а звънът им се разнасял сред затихналото множество. И сега в горната махала при Орището се носи спомена, че в една от старите къщи е живял майорът командир на ескадрона, а къщата се знае като Майоркината. А това е била къщата на кмета. Така се е случило, че в тази майорнина къща, в същата стая е квартирувала първата жена учителка в с. Каменица в началото на ХІХ в. – Олга Хаджирашкова (Праматарова), положила началото на социалистическото движение в Чепинско. Там сега стои извехтяла паметна плоча от признателното население.
Знае се, че по това време руснаците провеждали обучение на младежите на военно дело. Оставили им и пушки за охрана на селото, които каменчани наричаха „кримки”. На някои от младежите раздали и военно облекло. Спомням си, че старецът Стойо Пеев, един от водачите на руския дивизион през Алабак, на празнични дни носеше руската униформа, която му е била подарена, а на нея ордените и медалите, които имаше.
Третата група военни, разквартирувана също в Каменица, е престояла продължително време, през лятото и есента на 1878 г. Те са картографи от Санктпетербургския военен топографски институт. Тя се е състояла от пет-шест офицери – топографи и конен обоз с обслужващ персонал. По време на войната и през годините след нея Руският топографски корпус извършва първото подробно едромащабно заснемане на територията на България. И днес картите, създадени от него, не са загубили своето значение. Хубаво е да се напомни, че по-възрастните каменчани знаеха, че стотиците малки и големи дървени пирамиди в нашия край по триангулачните точки са строени от тези картографи.
В заключение не мога да премълча и историческия факт, че през 1972 г. от признателните велинградчани по предложение на многоуважавания ни съгражданин Тодор Пеев, брат на народната героиня Вела Пеева, беше построена чешма-паметник край Сярна баня в чест на освободителите на Чепинско от многовековното османско иго.
За присъствието на руските войници-освободители са запазени чудесни спомени – от хубави по-хубави, които нашите краеведи и историци са длъжни да възстановят. „Дядо Иван” – това е една исторически утвърдила се надежда за Освобождение на България. Така се случи, че тази надежда се превръща в действителност – България стана държава. Бъдещето така се разви, че духовните връзки между двата славянски народа – българи и руси, се задълбочиха. Малко са такива случаи в света. Тревожно е, че сега целенасочено от някои се полагат неимоверни усилия за разрушаването им. Нека не позволяваме русофобията да се превръща в държавна политика. Това е опасно. Дружбата ни с Русия е била нужна, а за в бъдеще е още по-необходима за нашите страни. Нека я пазим във вековете!
Горните редове написах въз основа на исторически документи и факти, на спомени, които се предават от поколение на поколение и чувство за синовен дълг към нашата историческа памет. Нека на 8 януари в 16:30 часа, по това време са дошли руските богатири, да поставим по едно цвете на паметника построен в тяхна чест в Парка на Освободителите.
Георги Пашов, рредседател на Дружество за защита на Родопите Велинград