Слово по случай 90-годишнината на д-р Александър Попов
Дълго се питах с какво да започна моето слово. Накрая реших това да е дълголетието: от какво зависи, как се постига? Кое е най-скъпоценното нещо за човека? Животът, естествено. Как да го опазим: здрав, смислен, ползотворен? Оттук ще стигнем и до основния нравствен закон: всичко, което опазва и съхранява нашия живот, е добро и всичко, което го руши, е зло. Природата присъства в нас с качествата, телесни и духовни, наследени от кръвните ни предци. Но решителна роля в житейското ни развитие играе самият човек - с разума, познанието и волята си.
Познанието започва с училището – начално, средно, висше, едновременно с натрупания житейски опит. То е добродетел, опазва ни от от грешки и заблуди. Трябва да опознаем най-напред себе си: с какво се различаваме от другите, какво ни приляга и увлича, за да направим правилния избор: на професията си, на човека до нас, с когото ще делим радости и скърби, на гражданската си роля в обществото. Да се превърнем от верноподаници, които само слушкат и изпълняват, в личности, независими, с достойнство и широк културен кръгозор. Но и с чувство на отговорност за деянията си.
Само разум и познание не стига. Трябва и воля, твърдост и целеустременост на характера, за да се справим с недостатъците, с пороците си. Да подминаваме вредните и самоубийствени изкушения на трапезата. И най-вече да сме свестни хора. Да отхвърлим интригата, завистта, клеветата, злобата, защото те тровят душата, измъчват я и я погубват. И вечер, преди да заспим, да се запитаме: „Кому се усмихнах днес, кому казах добра дума, на кого помогнах?” Добрината успокоява, приспива, лекува.
За мен, лекаря, художествената самодейност е сериозен здравословен фактор. Задоволява насъщна потребност на съвременния човек - изсушен, ограбен от тясната професионална специализация. Хора с различни интереси и дарби не могат да се поберат в калъпа на едно-единствено занятие. Търсят творческа изява и я откриват най-често в изкуствата: музиката, танца, театъра, литературата, рисуването. Читалищните двери са отворени гостоприемно за тях. Тук хората бягат от отчуждението, от самотата, сдружават се и си помагат. Развиват заложбите си и прекарват свободното си време приятно и смислено. Още в древността римският философ Ювенал е постановил: „Mens sana in corpore sano” („Здрав дух в здраво тяло!”) . Едното не може без другото. Моята художествена самодейност, хобито, беше литературата. Тя укрепи и поддържаше здравия дух в мен.
Нека преминем от индивида, отделния човек, към обществото, в миналото и в съвремието. Демокрацията се очерта исторически като най-добрата политическа система. Господар, суверен, е народът, мнозинството властва и решава какво трябва да се прави. Но за съжаление то често греши. Не достига разум, познание, култура. Един-единствен човек може да се окаже по-добре осведомен, по-проницателен и правдив. „Прост народ – слаба държава!” – споделяме често. Но малцина се признават за прости – другите били такива, а не те.
Сред нас сега преобладава жертвоманията. Все другите ни са виновни: не ни зачитат, препъват ни, ограбват ни, други били виновни за сполетелите ни беди. Навършихме десетгодишно членство в Европейския съюз, но сме още под наблюдение и оценка, т. нар. мониторинг. Всяка година ни напомнят какво трябва да извършим, за да се откачим от дъното и поемем нагоре, но се правим на разсеяни. В промяната е изхода, но трябва да започне в самите нас, гражданите - с воля и целеустременост, а не като мижитурки, които само мрънкат и хленчат… Да не забравяме: ние не се освободихме сами от тоталитаризма, от еднопартийната диктатура, нас ни освободиха. Политическата промяна започна в Съветския съюз, обхвана и България. Но все още сме в преход, наречен посткомунизъм. Много се проточи. Наш дълг е да довършим промяната.
Да се върнем към историческото ни минало. Освободени и през 1878 година, бързо превърнахме свободата в „слободия”. Загърбихме общественото благо. Разцъфтя егоизма, далаверата, келепира, с една дума - байганювщината. Чехът Константин Иречек, историк-изследовател, станал министър на просветата в Княжество България, пристига тук, за да помогне на братята българи, довчерашна безправна рая, с примера на европейската култура и държавност. По това време Чехия е част от Австроунгарската империя. Нека надникнем обаче в писанията му: „Най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук изпитват хората да се преследват един-друг и да развалят един-другиму работата... Със своите детински неразбранщини объркват развитието на отечеството си. Всеки иска да стане министър…Когато всички трябва да се заемат с усърдна работа, за да уредят и възвисят отечеството си, те се занимават с дребни лични препирни. Няма възторг, няма самотвержен патриотизъм, няма гореща любов към Истината и Доброто, няма Съгласие.”
Не се ли повтаря всичко това и днес?
Навремето байганювщината намери своя свидетел и списател в творчеството на българина Алеко Константинов. В стремежа си да открие най-подходящия образец за новороденото българско княжество, писателят прекосява Европа - Прага и Париж, после океана, за да стигне до Съединените щати, на световното изложение в Чикаго. Да опознае съвременния свят, да открие поуката в него и я приложи в родината си. Издава книга за видяното и преживяното – „До Чикаго и назад”. И какво последва? Този млад българин, „Щастливецът”, както е подписвал своите фейлетони, загива от български куршум на 11 май 1897 година, тогавашния ден на Свети свети Кирил и Мeтодий. Тръгва с файтон от Пещера към Пазарджик с адвокат Михаил Такев, по-късно министър от Демократическата партия. По средата на пътя ги очаква засада. Премерват се в Такев, но убиват гражданина, писателя, „Щастливеца” Алеко, станал жертва на братоубийството.
Започнало след Освобождението със Стефан Стамболов, революционера и държавника, съсечен в центъра на София, то придобива в последвалите десетилетия тревожни мащаби: до Девети септември 1944 година и след Девети септември. По повод на тази дата президентът Радев заяви: „Поклон пред всички невинни човешки жертви преди и след Девети септември.” В същия дух се изказах и аз през 2010 година в моя мемоарна книга и го повторих тази година във второто допълнено издание на романа „За мястото ни под слънцето”.
Днес едно кръстовище в град Чикаго, където живеят около 200 хиляди българи, носи името „Алеко Константинов”.
Въпреки подсказаната от мен гражданска недозрялост на съвременния българин, не губя надежда. Има и сред нас личности с достойнство, талант, доброжелателство и чувство за дълг към родината. Такъв беше и нашият съгражданин Иван Коев, за съжаление покойник. Учредител е на Литературния кръжок „Никола Вапцаров”, по-сетне клуб към Образцово народно читалище „Отец Паисий. През 60-те и 70-те години на миналия век издаде 3 детски книжки. Успешно начало, което го насърчи да се изяви и докаже и в поезията за възрастни: искрена, чистосърдечна, вдъхновена от родния край, бащиния дом, от историята ни.
Стихосбирката му „Наръч съчки” излезе през 1994 година. В нея поетът доказа, че не е застинал в развитието си, а е неспокоен и неуморим талант, решен твърдо да се осъществи докрай. Ще ви представя стихотворението му „Прохождане”:
Проходих тук, където съм роден,
да пея, да се радвам, да ридая,
а погледът ми все е устремен
към светлите пътеки на Безкрая.
Обичам този топъл чернозем,
а все звезди сънувам и се питам:
Защо ли Господ ми е дал нозе –
а не криле, да литна към звездите?
И да открия, търсил нощ и ден,
звездата моя весела и ясна.
Макар да е измислена от мен,
тя ме очаква – светла и прекрасна.
Тук е изразен накратко вроденият човешки порив към възвишеното, към идеалното, съпроводен обаче с горчивото съмнение в неговата земна достижимост. Това е поезия на неосъществимата мечта…
Домът на Иван и Мария опустя. Семейството на дъщеря му първо напусна страната и се установи в град Лунд, Швеция. По-късно, със „зелена карта”, и семейството на сина му замина за Съединените щати. Бащата посети няколко пъти Лунд, гостуваше там по два-три месеца. Веднъж се върна с нова стихосбирка, озаглавена „Сълза в окото”. В поезията му нахлу настойчиво нова тема: болката от раздялата с най-близките му същества. Тя не беше само негова, споделяха я хиляди семейства в България. И придоби в поезията му своя трогателен израз.
В Лунд беше долетяла и свила гнездо отломка от неговия дом, посрещната гостоприемно, намерила препитание, уют и сигурност. И заедно с младите и той се беше почувствал неусетно свой в тази далечна чужбина, където качеството на живота беше над нашето. Веднъж ми сподели: „След ХХ конгрес на съветската компартия през 1956 година, който се отрече от сталинизма, Генералният секретар Хрушчов посещава Кралство Швеция. След това споделя: „Тази страна ни е изпреварила далеч в социализма, без революция, без жертви, без да пукне и една пушка!”
И Ванчо се беше запитал: „Нима и ние не сме способни да постигнем всичко това, та децата и внучетата ни да останат край нас, да ни помагат и радват?” На погребението му завърших словото ми с думите: „Бог да го прости ! Дано е намерил своята звезда в Безкрая, измислена, и все пак прекрасна и мамеща”.
Ще припомня какво е написал възрожденецът д-р Иван Богоров, роден през 1820 година в Карлово. Учи в родния си град, после в Цариград, Одеса, Лайпциг, накрая следва медицина в Париж. Издател е на първия наш вестник „Българский орел”. Негови са думите: „Преди да създадем България, трябва да създадем българи!”, т. е. хора с ясно и твърдо национално съзнание.
И демокрацията не струва много без граждани-демократи: личности, труженици, а не готованци, някакви подобия на фанатика-слепец. Впрегнат в идеологията си, лява или дясна, бяга от истината и се крие, като дявол от тамяна. За мен българското читалище е гражданска рожба на историческото ни Възраждане. Май само то ни остана, за да ни навърже един до друг в родното хоро и да разтупка в един ритъм сърцата ни.
В края на комедията „Ревизор” на руския писател-класик Гогол, един от героите се провиква към залата: „На кого се смеете, господа? На себе си се смеете.” Доверчиви и слабодушни, оставяме се често да ни подлъже хитрата и агресивна посредственост, а после, докопала власт, да издевателства над нас. Затова „трагикомедията” на нашия обществен живот трябва да завърши с въпрос към избирателите: „Кому се сърдите, госпожи и господа? На себе си се сърдете!”
Загубим ли вяра в Истината и Справедливостта, губим всичко, зарад което си струва да живее един човек. И един народ! Това не е живот,а живуркане, блеене на стадо, както го е оприличил Христо Ботев.
„Земята на моя народ, тази древна, плодовита, благословена земя, където се родихме, която ни откърми. Безценни съкровища крият нейните недра. Изровени и заживели втори живот на белия свят, те удивляват света. Но има и други съкровища – в душите и сърцата на хората, израснали на тази земя. Потомци на велика цивилизация, нека изровим златото от недрата на народния живот, нека го очистим от тъмните петна на равнодушието, завистта и злобата, за да грейне пред очите на света в цялата си благородна хубост.”
Александър Попов