„Есперанто? Що е то?“, често питат неосведомените. Езикът е прозорец към света и това се потвърждаваше, когато се разхождах по Китайската стена, когато катерех подстъпите на вулкана Фуджи в Япония, когато пресичах задръстените от мотопеди улици във Виетнам, когато ме посрещаха гостоприемните кубинци, когато...
А сега съм на летището на Доха – столицата на държавата Катар, разположена върху израстък на Арабския полуостров. Тук непредвидено останах 20 часа след едно разминаване с групата на летището, оборудвано с най-модерни вътрешни транспортни средства: електро таксита, бусчета, електрическо влакче, подвижни пътеки и какво ли още не. Летищната служба ми осигури стая за отдих, както обяд и вечеря в ресторанта на летището, където персоналът на ресторанта се отнесе с подчертана загриженост и любезност, след което, назначените служители Наим и Фарук от Таджикистан ме аташираха до настаняването ми в самолета за нощния полет за Сеул. Наим и Фарук бяха интелигентни таджики с висше образование, владеещи руски и английски езици, с които се разбирах перфектно. Оставяйки повече от 20 часа на летището, станах свидетел на истинско вавилонско стълпотворение на хора от цял свят: от всички раси - едни облечени доста оскъдно, други забулени максимално. Видях забулена, на която лицето и не се виждаше въобще, очите и бяха закрити чрез черна мрежеща материя. Десетки самолети изсипваха стотици пасажери, които почти бегом се отправяха към рентгените с ръчния багаж, за да поемат разпределени за следващия полет. Открити електрически таксита, електрически влакчета, движещите се пътеки, подпомагаха този гигантски поток от пасажери. Летището в Доха бе обзаведено с модерни детски кътове, с места за родителите, както и най-безопасни катерушки и други съоръжения за малчуганите. То е проектирано от архитекти с най-модерно мислене. Блясъкът, чистотата, автоматиката, организацията, която бе наложена навсякъде, ни отвеждаше сякаш в свят с друго измерение.
Вече снабден с нов билет, настанен удобно в самолет „Боинг“ с 400 пасажери, в среднощен полет поех към заветния Сеул. Обгрижен от свръх любезните стюардеси, започна поднасянето на вечерята, която бе последвана от разхладителни напитки. И така неусетно се приземихме в Сеул. Но тук не беше лесно – на три места попълвах подробно листовки за целта на пристигането, адреса на престоящото настаняване, срока на пребиваването и накрая - отпечатъци на показалците на двете ръце.
Вече ме чакаха моите съесперантисти, пристигнали ден преди мен, които ме снабдиха с билет за метрото, с което след час и половина път пристигнахме в Университетския център „Кан Хук“, където се заехме с моето настаняване. Тъй като нямах предварителна резервация, настаняването в студентското общежитие ми бе отказано, но пък провървя ми, бях настанен в студентска стая – единочка на седмия етаж на 16-етажен билдинг, непосредствено до Университетския конгресен център. В стаята-килия, разполагах с легло, стол, маса тясно гардеробче, миниатюрен хладилник, климатик, душ кабина, тоалет - разкошни студентски условия, които за мен бяха едно голямо удоволствие, като прибавим и разкошната кухня, която подготвяше безплатна закуска за 31 наематели, които ползваха автоматична пералня и пълната автоматика в кухнята – сам да си приготвяш обяда и вечерята. На 15 етаж се намираше т.н. студентска читалня, с кафе – бар, а в отделни боксчета, студентите усамотени, подготвиха предстоящите изпити.
В неделя в 10 часа сутринта, под звуците на университетския Брасквинтет заедно с цялата зала, която пееше, бе изпълнен есперантският химн „Ла Есперо“, с което тържествено бе открит 102-ят есперантски конгрес, след което последваха тържествените слова на кмета на Сеул, на ректора на университета, както и презентациите на представителите на страните - участнички (61 на брой), в това число и България, представена от есперантиста Каньо Канев от Гълъбово.
Аз бях щастлив с настаняването ми в 16 етажния билдинг. От любопитство се изкачих на неговия връх, където от терасата захласнат виждах на длъж и на шир 10- тото чудо на света – невиждано постижение на урбанизацията. За мен понятието „Ориент“ получи съвсем ново съдържание, което се потвърди окончателно с посещението на така наречения сити – център, застроен със стотици 30-етажни небостъргачи от метал, стъкло и бетон, които ме отведоха в един свят в трето измерение. Замаян пред грандиозния паметник на автора на корейската азбука, наблюдавах безгрижната игра на малките деца, които прескачат десетките водоскоци на фонтана, построен в центъра на площада пред паметника, с който се разхлаждаше от двете страни с водни пътеки, по които туристка събула чехлите си, нагази в „рекичката“ да се разхлади и снима. Любопитството ни да видим тленните останки в саркофаг на автора на корейската азбука, влезнахме вътре в паметника, определяйки го за мавзолей, но бяхме стъписани от видяното вътре - пред погледа ни огромен комплекс от многобройни магазинчета, барчета пълни с малки деца и родителите им, групи ученици, както и хранещи се клиенти в питейните заведения, които допълваха този подземен лабиринт, в които групата се разпиля и се събра едва на повърхността.
От тук се отправихме към Старинния дворец, охраняван от „неподвижна“ стража в старинни одежди и оръжие. Беше ни позволено да се докосваме и снимаме със стражата, а имахме щастието да наблюдаваме и „тържественото разместване“ на караула, което беше забавна атракция. Вътре в двореца пагодите много ми напомнят Забранения град“ в Пекин в Китай, след което се отправихме към метрото, с което бързо се върнахме в университетския комплекс, а аз в моята заветна студентска „килия“, пълен с приятни преживявания и впечатления.
На другия ден ни предстоеше целодневна екскурзия до прочутата историческа фортификация в района на град Сувон, с изградени две командни зали, 10 оръдейни ниши и една сигнална кула, опожарявана от японците, после възстановявана. Сега е обявена за защитена зона на ЮНЕСКО. Корейците ревниво пазят националните исторически обекти.
След обхода на фортификацията настъпи най емоционалният момент – обядът. Настанени по четирима на маса, отрупана от ястия с непознати вкусотии и названия с изключение на ориза, октопода, зеленчукът, ряпата и рибата – общо ястията бяха не по – малко от осем. Хляб нямаше в менюто. Опитвахме от всяко блюдо, само и само да го дегустираме. Особено бяхме впечатлени от един плод с твърда черупка, а вътрешността пухкав крем и костилка - една съхранихме да я посадим в България. Накрая последва ароматно кафе.
От ресторанта луксозният автобус ни отведе в така нареченото „фолклорно село“. Всъщност това се оказа грандиозен национален етнографски музей. Бяхме изумени от феноменална игра на артист върху опънато въже, а конете на манежа с майсторската си езда на джигитите многократно ни спираха дъха с рисковите изпълнения. Започнахме разглеждането музейната част на 270 пагоди, където бе експониран социалният статус на класовото общество, разделено и по религиозен белег. Десетките монтажни сценки показваха многобройните занаяти, селски веселия и обичаи, подчертаващи класовите различия в различните региони. Накрая станахме зрители на живо изпълнение на тържествен старинен традиционен сватбен ритуал „Венчавка”.
Така завършиха моето пребиваване в Южна Корея и 102-я Есперантски конгрес. Утре поемаме към Родината - България. Сбогом, Сеул! Сбогом, Южна Корея!
Уважаеми читателю, сега искам да изразя едно мое откровение, а именно: участвал съм на 15 конгреса на три континента. Много видях, много научих, бях впечатляван и смайван, но това, което изживях в Сеул – Южна Корея, отбеляза моя Еверест!!!
Иван Сергиев, учител есперантист