Идеята за среща с най-възрастния мъж в Ракитово е на учителката по биология Галя Димова. Споделя я с момчетата от Клуб “Млад журналист” във ВУИ. Те в началото проявяват недоверие, че с толкова възрастен човек изобщо може да се разговаря. Но когато г-жа Димова казва, че вече им е уредила среща с него, любопитството надделява. Поканата е за двама и тъй като не могат да отидат всички се налага да хвърлят жребий. Късметът е на страната на Христос Тодоров и Исмаил Мюмюн. Наско Найденов им подготвя лист с въпроси и искрено съжалява, че не е с тях.
Интервюто се случва в стаята на дядо Христо. Присъстват и синът му Георги Димов и снахата Венета Димова. Леля Венета се е погрижила момчетата да се чувстват като у дома си в уютната стая на дядо Христо, посреща ги като скъпи гости. Тъкмо влизат и на прага на стаята се появява и стопанинът дядо Христо. Той е висок около 1.60 м., ходи изправен като младеж. Спокоен, усмихнат, скромен.
- Питайте, момчета – простичко казва дядо Христо и разговорът започва да тече, сякаш той и момчетата се познават от години.
- Дядо Христо, аз съм Христос. Адаши сме. Ти наистина ли си на 100 години?
Дядо Христо: Може и тъй да се каже. На 28.02.2017 г. ще навърша 97 години. Можеш ли да сметнеш кога съм роден?
Исмаил: Аз мога. Обичам математиката. Щом като след 3 години през 2020 г. ще си на 100, значи си роден през 1920 г.
Дядо Христо: Баща ми е участвал в Балканската война. Много ракитовци са участвали в нея. Мобилизират ги през 1912 г., но оцелелите се връщат чак през 1918 г., след края на Първата световна война. Аз съм се родил две години по-късно - през 1920 г.
Исмаил: Какво помниш от детството си? На какви игри играехте? Цигари пушил ли си?
Дядо Христо: Най-вече играехме на копчета и на чилик. Чиликът е една такава малка четвъртита пръчка, закривена в единия край. С една здрава сопа (тояга) удряш чиликът по закривения край, той подхвръква нагоре и в този момент трябва да го уцелиш със сопата докато е във въздуха. Който го удари най-силно, тъй че чиликът да литне най-далеч, той печели. То си е игра за момчета - да си ловък, да си силен. Играехме и на гоненица. Цигари не съм пушил никога през живота си. Те не са хубаво нещо. А когато бях на 21 години, за първи път опитах вино. Взех една лъжица вино. Ей тъй - лапнах с лъжицата.
Галя Димова: Тази година има много сняг. Имаше ли тежки зими едно време? С какво се топлехте?
Дядо Христо: С дърва. Но едно време не беше като сега. Сега всички карат с камиони по 10, по 20 кубика дърва. Стигат им за цялата зима. Едно време мъжът в къщата впряга воловете и довлича една дълга буковица в двора. На който му е студено от семейството си клявка (сече) от буковицата. Ама тя сурова и жените викаха: “Дърва цвърчат, манджата не ври”. Като остане само 1 метър от дънера, мъжът го откача и пак довлачва нова буковица. Сега на жените им е лесно - дървата сухи, но пак готвят на ток.
Христос: Как се прехранвахте? Каква беше храната едно време?
Дядо Христо: Имахме ниви и садяхме царевица, картофи, фасул, тикви. Имахме животни и си изкарвахме мляко, месо, правехме си сирене и кашкавал, биехме си масло. Млякото не трае, но сиренето в солена саламура е трайно. Едно време нямаше хладилници и фризери, в началото нямаше даже и буркани. За да трае месото и през лятото, го варяхме на саздърма и си правехме пастърма. В дървени сандъци редим ред сол, ред месо и става пастърма. Една от най-вкусните манджи беше фасул с пастърма. А саздърмата и сега я има по магазините, продава се.
Христос: Прясно месо не сте ли имали?
Дядо Христо: Имахме. Като се заколи животното, се одира и се заравя в снега. Като искаш прясно, разриваш и режеш парче.
Исмаил: Какво си работил?
Дядо Христо: Бях занаятчия. Заедно с Димитър Варламов от горната махала, с Димитър Кантарев (на учителя Христо Кантарев баща му), с Георги Тоданов, с Георги Настасов (Гагов) основахме коларо-железарската кооперация. Днешното ТПК. Председател беше Георги Тоданов, а Георги Настасов беше бригадир. Годината май беше 1941-ва . Правехме волски коли. Тогава всичко се превозваше с волски коли. Работилницата беше горе, дето му казват “Метал”, на Белия път. Обичам си занаята. Тогава се търсеха каруци и ни потръгна. Главините ги дялах с теслата от орехово дърво. Пармаците (спиците) и наплатите (табаните) също ги дялах с теслата. Коларо-железарството вървеше. От дърво правехме всичко. После си взех струг за дърво на крак. Колелото му е свързано с един педал и като натискаш педала то се върти. Нямаше ток. Колелото беше метално и беше голямо ей толкова (показва с ръце 60-70 см). Доскоро стругът беше в плевнята. Накрая не го ползвах и дървената част я изядоха молците. А от оста преди 2-3 години направихме панти за портата. Обичах си занаята.
Исмаил: Много ли волове имаше? Сега май няма хич?
Дядо Христо: Воловете вършеха всичко. В гората, на полето. Даже с тях вършеехме. Харманът беше на Джулеица. Трупат се снопите и воловете въртят колът. И една веселба... На Джулеица имаше голяма дървена люлка. Цялото село се събираше там.
Исмаил: Ракитово е град.
Дядо Христо: Град стана по-късно, чак през 1969 г. Галя Димова: Как се залюбихте с баба Марийка?
Дядо Христо: А-а-а, ходехме на хорото, по седенки... Тогава ни женеха старите. Тъй беше. Сега е друго.
Христос: Имало е войни. Бил ли си на фронта? Дядо Христо: Бил съм. Казармата я изкарах по-рано. Но като почна Втората световна война ме взеха запас и ме пратиха на фронта срещу немците.
Христос: Участвал ли си в сражение? Убивал ли си?
Дядо Христо: Войната е лошо нещо. Ти стреляш, по теб стрелят. Ако не стреляш, теб ще те убият. Най-страшно беше на Стражин, после на Страцин в Сърбия. Такова нещо не се забравя.
Христос: Не ти се говори за войната, но си участвал в сражения в Сърбия? Ако не е неудобно, затова ли ти казват Сръбчето?
Дядо Христо: (усмихва се) В Ракитово от онова време много хора имат прякори. Журналът, Дъниката, Жуленът, Гуджо... Много... Прякорът “Сърбинът” е на баща ми, но се прехвърли и върху нас с брат ми. Баща ми е участвал в Балканската война, като много ракитовци. След войната веднъж се почерпили в кръчмата на хотел “Македония”, дето сега е Балджиевата къща при Горското стопанство. Баща ми, Георги Димов, излязъл вън и извикал силно: “Аз съм сърбин”. Един от кръчмата изскочил вън и сигурно защото и той е бил на фронта срещу сърбите, забил един химически молив в лицето на баща ми. От дясната страна, между окото и носа. За малко да му извади окото. Шурнала кръв. Раната заздравяла, но му останал белег. Останал му и прякора “Сърбинът”.
Исмаил: Как живяхте след войната?
Дядо Христо: Трудно се живееше. Мизерни години. Известно време се прехранвахме със занаята ми. По-късно си намерих работа в урановата мина в село Барутин. Имаше ракитовци шофьори. С камиони караха изкопаната уранова руда от Барутин във Велинград и от там с вагони с теснолинейката. Шофьори бяха: Ангел Гелин (бащата на учителката Мария Гелина-Говедарска), Ангел Димов (съпругът на книжарката Катя Димова), Георги Кантарев. Мене ме покани да отида в мината в Барутин Георги Балджиев, който бе помощник-началник на работилницата. Аз станах бураджия. Слизахме с асансьор на 40-50 метра под земята. Копаехме дупки (бурехме) с пистолети с въздух. Като станат дупките по 10-12 метра, ги зареждахме с взрив и ги гърмяхме. Имаше често срутвания. Затова работехме с помощник-бураджии от други селища. Не разрешаваха майсторът и помощниците му да са от едно селище - ако стане авария, да не пострадат няколко души от едно селище едновременно... Уранът е опасно нещо.
Христос: Не е ли заразно? Как се предпазвахте?
Дядо Христо: Даваха ни редовно кисело мляко. Млякото чисти отровите. Даваха ни високи заплати. През онези години заплатите навсякъде бяха ниски: по 50-60-70 лв. на месец. Аз съм изкарвал по 1500-1600-1800 лв. на месец. Работехме за пари. А и миньорите се пенсионираха по-рано, но много от тях си отидоха от силикоза. Започнах работа в Барутин на 43 години през 1963 г. Имаше закон, според който ако имаш 3 години стаж в мината, можеш да се пенсионираш на 45 години. През 1966 г., тъкмо когато трябваше да се пенсионирам, промениха закона - искаха 7 години стаж в мината и възраст 50 години. Много хора плачеха и напуснаха, защото не можеха да издържат, но аз останах до 1971 г. Изкарах 8 години в мината.
Георги Димов, син на дядо Христо: Когато баща ми беше в мината, аз бях младеж. Отидох в Барутин да видя баща си и да започна работа там. Ние тук имахме фасул, а там видях лескови пръти. Рекох си, че стават за араги (пръти) за фасула. Докато чакам баща ми да излезе от галерията, насякох един сноп и реших да ги пратя с някой камион с руда до Ракитово. По едно време излязоха 4-5 човека от мината. Черни като дяволи, кал тече от тях. Не познах никой. Тогава единият заговори. По гласа му познах баща си. Тази картина се запечата в съзнанието ми. Рекох си, че такава работа под земята не е за мен и се върнах у дома.
Исмаил: Дядо Христо, на 50 години си станал пенсионер. Какво стана после?
Дядо Христо: Аз цял живот съм работил. Мене работата ме крепи цял век. След мината започнах работа по поддръжката на базата на Български морски флот (БМФ) на Цигов чарк. Скоро всички ми бяха приятели. Накрая работих в Текстилния завод в Ракитово. Исмаил: А с корабите плавал ли си?
Дядо Христо: С много моряци станахме приятели в базата на БМФ на Цигов чарк и ме поканиха да стана поддръжка на кораб, да видя свят. На кораба изкарах 3 месеца, един курс. Бил съм в Норвегия, в Англия, в Холандия.
Венета Димова, снахата: Донесе на всички чудни подаръци. Сервизите и до сега ги пазим.
Георги Димов, синът: Но червено куфарче, дето създава ток (агрегат), не донесе. Решил, че ток си имаме. Но после дойдоха години, през които имаше режим на тока. Това беше преди идването на демокрацията през 1989 година. Агрегатът щеше да ни свърши добра работа.
Христос: Дядо Христо, сега ако можеш да върнеш живота назад, ще промениш ли нещо?
Дядо Христо: Нищо не се връща назад. Миналото си е минало... Войната е лошо нещо, имало е трудности, мизерия. Но хубавото е било повече. Мене винаги работата ме е крепила. Харесвах занаята си и винаги съм работил. Христос: А бил ли си болен?
Венета Димова, снахата: Веднъж, преди десетина години, му потече кръв от носа. Тече като чешма, не можем да я спрем. Извикахме фелдшера Наско Гаралов. Той я спря за малко, но после пак потече. Фелдшерът каза да го караме в болницата във Велинград. Закарахме го с кола, но беше вече през нощта, а и беше неделя. В болницата имаше само дежурна медицинска сестра. А той губи кръв, беше занемял, пребледнял и вече колабира. Сестрата ни каза да чакаме до сутринта. Гледа, че е стар човек и го беше вече отписала. Грабнах я за яката и й викнах, че ако дядо Христо си отиде от загуба на кръв, то тя ще го последва в гроба. Сестрата се уплаши и започна да звъни по телефона. След минути дойде д-р Благов и спря кръвоизлива. Каза, че ако не сме уплашили сестрата е щял да умре. Имал спукан кръвоносен съд в носа. Но иначе дядо Христо има желязно здраве. Още работи по двора. Миналото лято направи тротоара пред къщата. Бяхме викнали майстор, но нещо му се случи и не дойде. Вместо майстора дядо Христо свърши работата.
Христос: Дядо Христо, какво ще ни кажеш на нас, младите?
Дядо Христо: Пожелавам ви да сте здрави, да се учите, та да ви е по-лесен животът. И да работите - работата крепи човека.
Христос Тодоров, Х клас, Исмаил Мюмюн, IХ клас Свилен Топчиев, учител