Тази година се навършват 350 години от насилственото помохамеданчване на населението на Чепинската котловина. Събитието е документирано в кратка паметна записка (разказ) на последната страница в требника на поп Методи Драгинов. Записката е публикувана от Стефан Захариев в пътеписа му “Географско-историческо описание на Татар-Пазарджишката кааза”, Виена, 1870 г.
Съгласно тази записка помохамеданчването е извършено през 1666 г. от отряд с шест паши, воден от Пехливан Мехмед паша. Отрядът тръгва от Пловдив с маршрут Пещера, Костандово, Якоруда, Разлог и краен сборен пункт с останалата турска войска в Солун. Той е част от турската армия, участвала във войната на Турция с Венеция за остров Крит, ръководена от великия везир Мехмед Кюпрюлю. Една от задачите на отряда е била помохамеданчването на християнското население по маршрута му. Началото е поставено в Чепинската котловина. На Гергьовден са били хванати (задържани) кметовете и поповете на 7-те населени места в Чепинско. Обвинени са, че се бунтуват и Пехливан Мехмед паша нарежда избиването им. Намесва се Кара имам Хасан ходжа, който предлага на пашата да не се убиват, а да се помохамеданчат. Пашата се съгласява и първи се потурчват бан Вельо, протопоп Константин, поп Георги и поп Димитър от Костандово и всички попове и кметове от другите села. По-голямата част от населението се помохамеданчва. Тези, които са отказали да се помохамеданчат, са избити. Оцелели са тези, които са успели да избягат и да се скрият в горите. Помохамеданчването е продължило до Петковден, когато е пристигнал ферман от султана за амнистия на неприелите исляма.
С течение на времето се появяват виждания, че паметната бележка (разказ) на поп Методиий Драгинов е фалшификат (мистификация), измислен от Стефан Захариев. На тази позиция застават някои български и чуждестранни историци. Полемиката се изостря след 1989 г. при демокрацията в България. Най-краен в оспорването на насилственото ислямизиране е холандският историк-османист Махиел Кийл със статията си “Историята на “насилственото помюсюлманчване” на Родопските християни и някои извори, свързани с него, Османските регистри на населението и данъчното облагане от ХVI- ХVIII в. Краят на митологията” (обем 33 стр.). От българска страна ревностен краен негов привърженик е проф. Тодор Балкански с монографията си “Стефан Захариев и летописният разказ на поп Методи Драгинов. Последният мистификат на българското Възраждане”, Пазарджик-2012 г., която е от 275 стр.
По описания предмет на спора трябва да се признае, че нямаме пълно проучване на описаното от поп Методи Драгинов събитие. Спорът (битката) се води само върху съдържанието на паметната записка (разказ), като не се прави пълно изследване и анализ на описаното събитие от историческа гледна точка.
Няма цялостно проучване на станалото по маршрута на туския отряд, т.е. не са изследвани събитията, свързани с този отряд при преминаването му по посочения в началото маршрут. Единствен акад. Антон Дончев си е направил труда да изследва, макар и ограничено, част от маршрута на отряда. Той посещава Велинград и Якоруда и се запознава на място с преданията по случая. На базата на това, което е научил, създава романа “Време разделно”, художествения исторически филм “Време разделно” и предизвиква яростта на появилите се списватели-историци на “новата история” на България и Европа.
Какво е отбягнало от анализите на историците според мен?
Погрешно приемат съдържанието на публикуваната паметна записка (разказ) на поп Методи Драгинов от Стефан Захариев. Стефан Захариев е направил транслация на оргиналната записка, като я е транслирал на говоримия по негово време български език в Татар Пазарджишката кааза. Целта му е да стане разбираема от гражданите по онова време. Все пак от събитието са изминали 200 години. Българският език през това време е претърпял развитие и са се появили нови думи, но са и отпаднали някои от предишните. Изменило се е и съдържанието, което се е влагало в някои думи. През това време той не е регулиран държавно, а се е саморазвивал стихийно - самостоятелно за отделните населени места и области. В страната се създават няколко книжовни школи със съответните нюанси по отношение на говора и правописа. Официално действащ е османският именник - двуименна система от собствено и бащино име, като бащиното име окончава на гласна буква. При нашето Възраждане се появяват опити в общуването си българите да си поставят на бащините имена като окончание не гласна буква, а окончанията “-ев/-ева” и “-ов/-ева”. С това те се определят като различни от османската нация. Законово това се утвърждава с Наредбата за българските имена приета 1892 г. и 1983 г., която практически започнала да се прилага от 1894 г. Именната система става три именна - собствено, бащино и фамилно име, като бащиното и фамилното име окончава на “-ов/-ова” и “-ев/-ева”. Пример каква разлика може да се получи при такива преводи и транслации е преводът на Хадутнамето за границите на землището на 7-те села от Чепинската котловина. Първият превод е направен по искане на Стойо Ангелов Масларов в края на ХIХ век - през 1887 г. и е легализиран от Пловдивския апелативен съд. Втори превод на същия документ прави проф. Вера Мутафчиева през 1965 г. Първият превод, погледнат от литературна гледна точка, е груб и трудно, да не кажа неразбираем за болшинството граждани в днешно време. Вторият превод на проф. В. Мутафчиева е направен на превъзходен литературен език, характерен за шестдесетте години на ХХ век. Ако сравним формално преводите, спокойно може да се каже, че един от тях е мистификат. А ако случайно по някаква причина е изчезнал оригиналът на документа на турски език, ще ли означава това, че землищата на тези седем села не са с тези граници и границите, описани в двата документа, не са истински, а преводите са мистификати? Така че изчезването на требника на поп Методи Драгинов не е основание да се твърди, че преводът му от Стефан Захариев е мистификат. Много е вероятно той, требникът, да е взет от турската полиция при задържането на сина на Стефан Захариев в Истанбул. Требникът на поп Методи Драгинов е предаден на Стефан Захариев от поп Илия Янков от Батак през 1861 г., който тогава е бил на 96 години. Самият требник е даден на поп Илия от дядо му Иван. Родът на поп Илия е от Чепинските села. Поп Илия е баща на Георги Бусилин (“Батачани” – алманах, 2002 г., София, проф. Янко Янков).
Помохамеданчването на българското население в Чепинската котловина е неоспорим факт, който съответства на описаното в записката (разказа) на поп Методи Драгинов. Самият факт не се оспорва. Писмени бележки за това помахамеданчване има и в Беловската хроника, и в Баткунския летопис. Ако се приложи подхода на историците, оспорващи истинността на записката (разказа) на поп Методи Драгинов, то следва да се обявят за мистификати Беловската хроника и Баткунския летопис. (Тогава все още не е имало копирни машини и оригиналите са се преписвали на ръка, а те са преписи.) Слава Богу, това все още не се е случило. Но никога не е късно и това да се случи. Нормално и логично е, че най-пълно ще е описанието на събитието в източника, където е станало събитието. В действителност се оспорва начина, по който е извършено помохамеданчването - насилствено или доброволно. Историята обаче сочи, че насилието в Османската империя е било на почит и се е прилагало не само срещу християните, но повсеместно срещу отделните религиозни и народностни групи. Не се спори и за годината на помохамеданчване, макар че там има също какво да се доизяснява.
Началото на въвеждането на мохамеданството като време е ясно. Ясни са извършителите. Не е проучено как е протекъл и какво се е случило по време на похода на османския отряд. Какво се е случило по неговия път от Чепинското корито до Солун. Известно е, но никъде не се отбелязва във връзка със спора, че след тръгването му от Чепинското корито отрядът е нападнат от четата на якорудчанина Богдан войвода. Сражението е било в местността “Богданово боище” в землището на сегашното село Смолево. В сражението е смъртоносно ранен единият от пашите, който до вечерта умира. Изнесен е от сражението на поляната, където е сега село Пашови. В сражението загиват Богдан войвода и цялата му чета. След сражението и понесените загуби отрядът продължава пътя си, като за отмъщение запалва и разрушава Якоруда и избива останалите в селото жители. Това е станало в края на м. май 1666 г. Якоруда тогава не е била на това място, където е сега, а в един дол на р. Джеджерица от дясно на жп линията Якоруда - Разлог. Сега там е възстановена разрушената от отряда черква (базилика) “Св. Георги“, построена през VI век и е направена костница на намерените при разкопките кости на избитите тогава якорудчани. Ако помохамеданчването е било доброволно и желано, защо Богдан войвода ще напада отряда, ще води неравностойно сражение и ще жертва четата си и себе си? Просто няма логика.
Помохамеданчването на Якорудско се извършва десетина години по-късно от Петър Чопев, станал еничарин и наречен Пенджика. Той е от Чопевия род в Якоруда и действията му в основата се коренят в отмъщение към майка си и рода си. Помохамеданчването на Якоруда е датирано за извършено през 1669 г.
Поради станалото непредвидено сражение и последващо съсипване на Якорудау отрядът успява да ислямизира само селата в Чепинското корито и колибите в Бабяк. За останалите села по маршрута му не остава време. В “Лепта”-та, издадена под заглавието “Принос за изучаването на Разлога и по-частно на с. Баня (Разложко) - Бележки и спомени на свещеник Иван п. Панайотов Асянчин”, Пловдив, 1915 г. на свещеник Иван Асянчин е отбелязано, че отрядът е преминал през Разложката котловина, без да извърши помохамеданчване на населението през 1661 г. Свещеник Иван п. Панайотов Асянчин е починал на 25.11.1910 г.
Позоваването на османските данъчни регистри като начин за доказване на доброволното помохамеданчване е несериозно и не дава никаква информация за този процес. Приемането, че всички налични мюсюлмани при съставянето на регистрите преди събитието в тези 7 села като пример за доброволно помахамеданчване е несериозно и едностранно. По-вероятно е те да са заселени в тях турски семейства - колонизатори, отколкото да са доброволно приели мохамеданството такива. Само тези, които са с име “Абдула” са сигурни, че са с новоприет ислям. Причините за приемането и начинът на приемането му от тях са в сферата на предположенията, без да са налични каквито и да са данни за това. Самият Махиел Кийл в края на статията си “Бележки върху администрирането на поголовния данък (джезие) на османските Балкани и значението на регистрите за поголовния данък (джезие) като извор на демографски изследвания” отбелязва цитирам “то пазете се от регистрите за джизието“ за правене на демографски изследвания.
Съществуват турски полицейски регистри, които дават пълна картина на семействата по домакинства, като в тях освен членовете на домакинството от двата пола се дават датите на раждане и смърт, снахите, външните белези на хората - цвят на очите, цвят на кожата, ръст и видими белези. Такъв регистър има запазен в музея на гр. Разлог. Превеждаше го проф. Стоянка Кендерова. От този регистър се виждаше, че той е осъвременен стар такъв регистър, действал до 1906 г. Ако е преведен окончателно, трябва да се намерят средства да се издаде.
Никой не е изследвал за наличието на предания в Чепинската котловина относно помохамеданчването. А такива легенди има и автори на тях са помохамеданчените чепинци. Една от тези легенди е за “Радин вир” при горския проверочен пункт на кв. Чепино. Според тази легенда мома на име Рада успява да се промъкне през кордона на обсадата на с. Баня. Войниците я подгонили да я хванат. Тя бягала от тях в посока на Радин вир, но силите й свършили и за да не я хванат, се хвърлила и удавила във вира. Разстоянието до вира е около 3 км. Вирът в зависимост от годишното време е дълбок повече от 2,5 м. Ако е било доброволно приемането на мохомеданството, защо ще е обкръжено селото и защо ще се преследва за залавяне мома Рада?
Друга легенда е за “Момина скала”. Това е висока отвесна скала на стария път Велинград - Цветино. Преданието гласи, че на върха на скалата се е укривала мома с неизвестно име по време на помохамеданчването. Какво е станало с нея преданието не казва. Но минаващите по този път християни и мюсюлмани подпираха скалата с клечки и камъни да не се събори, а по клоните на дъбовете до нея вързваха цветни парцалчета. Това се правеше от уважение към смелостта й да избяга от помохамеданчването и от водения по тази причина самотен опасен живот на върха на скалата.
Трета легенда е за местността “Марина ливада”. Преданието е, че при помохамеданчването на Костандово дъщерята на протопоп Константин е била в манастира “Св. Георги” на връх Острец. До манастира стигнала вестта за случилото се в с. Костандово. Мария с приятелката си тръгва да се връща за Костандово, но виждат турските аскери и се скриват и пренощуват под скален навес. На другия ден аскерът ги открива и ги подгонва. Мария, за да не попадне в ръцете им, се хвърля от урвата над Марина ливада и умира на ливадата. Не са изследвани и родовите предания. Съгласно едно от тях Джурковият род се е заселил в Батак по време на помохамеданчването. Родоначалникът на рода е строял в с. Драгиново къща. Като започва помохамеданчването, успява да избяга и се заселва в Батак. В Батак той става основател на големия Джурков род. Основателят на рода е от Терзиевия род от с. Обидин. Не е посмял да се върне в Обидин, защото е бил известен пътят на движение на отряда и задачата, която е имал да изпълнява по пътя си.
Друго родово предание е описано от свещеник Христо Благоев Кандев. Родът му е от с. Обидин. Родоначалникът на рода обаче е от с. Кандева. Сегашното село Кандева е основано от род от 7 братя от с. Баня-Чепино. При помохамеданчването на с. Баня-Чепино в къшлата са били петима от братята, двама са отсъствали. Най-малкият от тях Георги избягал с двама свои другари овчари към Пирин. Установил се в с. Обидин и там се оженил. Жена му се казвала Карамфила. През 1925 г. свещ. Христо Кандев се среща на панаира в с. Обидин с 80-годишен дядо от махала Кандева. Заприказва се с него и му казал, че е Кандев. Дядото му разказал, че са били 7 братя. При потурчването двама от тях успели да избягат. Единият избягал в полето и повече не се обадил. Другият избягал в Обидин и след това няколко пъти се отбивал да се види с останалите си помохамеданчани братя.
Подобен на този случай имаше 1961 г. на Чепинските бани. Тогава генерал Вранчев от Батак се срещна неочаквано с кръвен член от Вранчевия род от кв. Чепино. Един от къпещите се в банята излезе в съблекалнята и започна да търси баняджията, като викаше “Вранчев, Вранчев”. Генерал Вранчев лежеше на канапето и като чу “Вранчев”, скочи прав и извика “Кой ме търси”. Човекът му каза, че търси Цаньо-баняджията. Появи се Цаньо и се разговориха с генерала и си припомниха родовите корени и съдби.
Представител на рода Биркови от с. Биркова ми разказа, че село Биркова е основано от човек, проявил се във войната на Турция с Египет. Султанът за награда му дал в собственост земя на местото на днешно Бирково. Други хора наоколо не е имало. Поради това, че е първи жител на това место, му казвали Бирков - т.е. първи. Оттам наименованието и на рода, а и на селото. От това родово предание се вижда, че в района е имало заселвания на хора от турската власт, които са доказали лоялността си към властта. Известно е, че е имало заселване и на юруци, и на други тюрски лица при бунтове от Анадола в Тракия. Изселвани са и от нашия район цели села в района на Люле Бургас и Лозенград. Там има изселено от нашия край цяло село с име Юндола.
Така че преди да се отхвърли като фалшификат (мистификат) паметната бележка (разказ) на поп Методи Драгинов от пътеписа на Стефан Захариев, ще е по-добре да се проучи цялостно пътя (маршрута) на турския отряд до Солун, какви спомени (легенди) и предания са се съхранили до наши дни.
Добре е да се прегледат и родовите предания от Батак. Батак се явява поради географското си положение и наличието тогава на Баташкото блато естествен център за укриване от помохамеданчването на част от жителите на селата от Чепинската котловина. Най-интересни в това отношение са родовите връзки между настоящите баташки стари родове с родовете от с. Дорково, гр. Костандово и гр. Ракитово. В такава светлина няма направени проучвания.
И накрая към новите списватели на българската история един съвет. Преди да напишете и оспорите страници от историята ни, поровете се малко не само в наличните писмени източници, но и в местните легенди и родовите предания. Троя и Куско са намерени по предания и хроники. Много документи са унищожени в миналото, други се унищожават сега. Не вярвам, че от рода ми някога ще се забрави, че пра- пра- баба ми Мария е клана недоклана в черквата в Батак. Че там са загинали трите и деца и първият й мъж. Че в началото на двайсете години на ХХ век тя ще разпознае палача си от църквата като комшия на дядо ми и ще му прости миналото. Това не се забравя. То се предава от поколение на поколение. Опитите за оневиняване на насилието в Османската империя не са от полза нито за нас като народ и нация, нито за Турция. Скриването на нелице приятни факти и събития от историята не води до помирение, а до противопоставяне и ненавист. Помирението идва с признанието, покаянието и извинението.
Пазете се да не изпаднете в положението на Мартина Балева при защита на дисертацията й в Берлин за Баташкото клане и картините за него. Присъствалите на защитата й германски историци са поставили много неудобни въпроси, на които, за да не дава отговор, се усмихвала наивно и казвала, че не разбира какво я питат германските й колеги. Станала е за смях на всички, защото докторатът й е на немски, реферата си го изнася на немски, а не разбира какво я питат. След защита се изселва от Германия в Швейцария, за да се скрие от срама.
Мрамор Полежански