Ти ходил ли си някога на Къшлите? По поречието на Долене, та чак до връх Милеви скали целият южен склон на Алабашки рид е със зелено наметало от вековни широколистни гори, прекъсвани от причудливи и открити поляни. Там снегът се задържа за кратко, а и севернякът се укротява от планинската верига и пролетта настъпва рано. Затова в Къшлите зимуват драгиновските овчари и пастири.
Хе, там най-горе е кошарата на бай Муса. Той беше тих, смирен, обикновен човечец. Зиме-лете все там. Живееше сам, но не беше самотен. Ей така, говореше на овцете, а те се струпваха около него и сладко блееха. Галеше кучето с нежни думи, а то радостно скимтеше и размахваше като байряк рунтавата си опашка. Често се вслушваше в шума на гората, в дрезгавия глас на лисиците или тъжната мелодия на вълчия вой. Вечер се взираше в небесната светлина и уморено заспиваше. Сутрин ще изкара стадото по широките поляни на Маренче, Десичово, Лесеивица, ще го върне обратно на изток, за да стигне чак до стръмнините на Бабин чучур и пак обратно. Привечер се завръща, затваря овцете в кошарата, прибира се и той в колибата.
Тази сутрин майското слънце обещаваше ясен и спокоен ден. На небето нито едно облаче. Птиците се надпреварваха с омайните си песни. На близката слива кацна кукувица и започна глас да извива, а нежните цветове се ронеха върху бай Муса като бели пухкави снежинки. Овчарят шеташе насам-натам, па наблюдаваше и млякото да не изкипи.
Докато миеше гюмовете, бай Муса забеляза в долния край на поляната хора в зелени униформи. Това бяха горски служители, които се изкачваша по пътечката право към кошарата. Колоната се водеше от директора на горското стопанство Иван Цаков и младия лесничей Христо Шулев до него. Те редовно се обличаха с отворени куртки, на реверите с красиви емблеми от дъбови клончета и желъди, а на главите с фуражки. На няколко крачки от тях вървяха горските надзиратели Мичата, Мазъла и Влакното. Те ске отличаваха по това, че носеха клин панталон, затворени куртки и шапки “броневак” с горската емблема и с пушки “манлихери” на рамо. В този си вид приличаха досущ войници от Абвера. Вички му бяха познати, защото всеки се е отбивал при него и е опитвал от вкусното овче кисело мляко, но сега идваха вкупом. Зарадва се душата на бай Муса. Откога не са го посещавали толкова много гости. Па и горските са господари на планината. Хората ги уважаваха повече от царските люде.
Бай Муса хвърли гюмовете и те издрънчаха като камбани. Поизбърса си ръцете и се ръкува с всеки поотделно.
- Добре си тука, овчарко. Гледай каква природа - каза Иван.
- Не мога да се оплача, но съм сам, а сам човек заникъде не е - отвърна бай Муса.
Пред кошарата имаше повален окастрен дъб. Иван и Христо седнаха на дървото, свалиха фуражките си и избърсаха потните си чела, горските надзиратели останаха прави. Бай Муса почти тичешком влезе в колибата и след малко се показа с голяма паница топло прясно млако.
Директорът Цаков пръв отпи от паницата, подаде я на другите и отправи поглед в далечината, сякаш за първи път идваше тук. На завет беше кошарата, а се откриваше чудна гледка към Чепинската долина. Виждаше се Драгиново, Дорково, Костандово, Ракитово. Малко по-надясно блестеше един град с кипри къщи, кокетни станции край свежите гори, клептузки езера и минерални води. Този град е благословен и вечен, защото е събрал в себе си земните красоти, а в темелите му е вградена сянката на момиче.
- Чудна панорама! Какви планини, долини, поляни! Гледай и се наслаждавай, бай Муса - подхвана директорът Цаков. - Приятно е да дишаш чистия въздух, да слушаш как шепнат листата на дърветата, многогласното чуруликане на птичките.
- Е, хубаво, началник, ама това всеки ден го слушам. А виж за вас, учените, е друго.
- Гората, приятели, е голямото чудо на природата - намеси се Христо, като завъртя поглед към всички. - Гледайте какви яки дъбове край нас, какви борове, елхи и смърчове са по билото на планината, а от северната страна растат могъщи букови дървета. Всички те са фабрика за кислород и каквито болки да имаш, ще ги изцери гората, стой гайлета да имаш, ще ги разкара, както се казва. Освен това дърветата защитават почвата от ерозия. Е нещо много важно - запазват водите: има ли гора, има и вода. И вижте колко изворчета, колко поточета бълбукат наоколо. Ти, бай Муса, къде поиш стадото?
- Е, то се знае, тук има и гора, и водица, тревица... Грехота е да се оплакваме.
Малко по-настрана мълчаливо стояха прави горските надзиратели. Те слушаха мъдрите думи на своите началници, които бяха чели дебели книги и знаеха много повече. Най-после се намеси и Мичата:
- Покорна и мълчалива, гората винаги е била в услуга на човека. В миналото е крила борци за по-справедлив живот. Когато и да погледнеш към острите Милеви скали над нас, изпъкват славните битки на юначни българи. И сега тя е верен съюзник и приятел на човека. Колко хора се препитават от гората - дърва си събират, билки и цветя късат, гъби всякакви берат.
- Прав е колегата - каза на свой ред Влакното, - но навсякъде се откриват следи от варварско отношение, пожари унищожават десетки декари гори и какво ли не още. Дойде ли Новата година, колко млади елички се отсичат. В днешно време и гората загази от демокрацията.
- Дивна и красива е гората, богатство е тя за човека, а за страната ни тя е зеленото злато и трябва да я опазваме - призова директорът Цаков и като хвърли поглед наоколо, продължи. - А тук е много хубаво, па и стадото на бай Муса допълва прелестите на планината. Ей там, виждате ли - и той посочи с пръст - има свлачиище. Ще залесяваме и колко хубаво ще бъде, ако и тук на тази поляна засадим от ония ослепително бели брезички.
- Имаме в разсадника ароматни липички и салкъми - допълни Влакното.
- И плодни дървета - настави Мичата. - Приказна горичка ще стане.
- Ако разрешите, още утре ще доведа залесвачките, господин директоре - каза Mазъла.
- Ще звъннат мотиките. След няколко години ще зашуми младият лес, ще пеят птичките в клоните на дърветата и наоколо ще е толкова хубаво. Слуша бай Муса и хем приятно му става, хем му се свива сърцето. А овцете, а кошарата, мандрата, пашата? Изкриви се лицето на стария овчар. Стои, слуша, подкашля, почесва се по брадата, по тила. Най-после не издържа, жално въздъхна и като пое въздух, извика:
- Ей, каквото сте намислили, то ще стане.- А питате ли ми душата? Ама аз къде ще отида, а? Вземете шмиргъла, та ни изтрепете!
Годините отлетяха надалече. Създадоха се хиляди декари нови гори, освежи се планината. Къшлата на бай Муса си е на мястото, поляната не се промени. Само той остана завинаги с прякора Шмиргела.
Милен Налбантов