Преди 95 години, на 12 август 1921 г., в родопското село Лъджене се ражда Кирил Илинчев. За живота и творчеството на един от първите български кинорежисьори специално за читателите на “Темпо” разказва неговата дъщеря Катерина Илинчева:

“Когато отворим интернет, срещу името на Кирил Илинчев излизат 10-15 реда с факти от творческата му биография. Всъщност това не е никак малко, защото ги намираме в една световна енциклопедия. Най-важното действително може да се събере в десетина реда, но зад тях се крие много интересна човешка съдба - творческа и лична.
Баща ми Кирил Илинчев е роден в село Лъджене, сега Велинград. Майка му баба Катерина, е от известния Чорбов род. Баща й е от Каменица - дядо Георги, а тя е най-голямата от 4 сестри и 1 брат и е завършила заедно с дарителката Цвета Шуманова Стопанското училище в Лъджене. Нейната майка Кръстана Бояджиева е преселничка от Македония, знаела е и пеела с много хубавия си глас над 300 народни песни, но е починала рано. Дядо ми Григор Илинчев е от Пазарджик и родът му е оттам. Бил е собственик на известната памуко-текстилна фабрика “Родопи” в с. Лъджене, една от първите в България, с изграждането е искал да подпомогне местното население да има собствен поминък. В рода има художници: Златка Дъбова е племенница на моята баба и първа братовчедка на моя баща. Той също е рисувал - талант, който му помага в режисурата. Родителите му са принадлежали на миналия век, но били със съвременни разбирания и винаги са подкрепяли неговия път в изкуството.
Започва да учи тук, след което продължава в Търговската гимназия в Пловдив, но заболява от туберкулоза, временно прекъсва и се връща във Велинград. Завършва средно образование в Търговската гимназия в София, а после помага в дейността на фабриката. Участва в антифашиската съпротива и след 9.09.1944 г. е един от така наречения Първи ремсов набор.
Още в Пловдив проявява творческата си същност и заедно със съученици издава училищен стенвестник, който списват, рисуват и илюстрират. Започва да пише. Малцина знаят, че цял живот е писал стихове, събрани в останалия неиздаден ръкопис “Като всички хора”.
Участва като доброволец в Отечествената война, достига до Драва, но го раняват в крака. След приключването на Втората световна война и Победата е искал да стане режисьор, но по това време в България още няма висше училище за театрално и кино изкуство. През 1947 г. със собствени средства решава да замине за Франция и започва да посещава Академията за изящни изкуства в Париж. Остава там няколко месеца, но не може да издържи финансово и заминава за Прага, където кандидатства в тамошната Академия за изящни изкуства. Приет е с пълно отличие и заявява на родителите си, че ще остане да учи там, с което ги поставя пред свършен факт. В Пражката академия, която е с големи традиции в оперното, театралното и филмовото изкуство, Кирил Илинчев записва филмова режисура и завършва режисура на игрални и документални филми.
По време на следването веднага започва да работи, което е било съвсем естествено, като асистент на известни чешки режисьори. Един от тях е проф. Вацлав Кръшка, с когото го свързва много близко приятелство и творческа дружба. Първият си филм “Една трактористка” (за първата жена тракторист в Чехословакия) К. Илинчев снима още като студент през 1951 г. като сърежисьор. Двамата с проф. Кръшка създават “Легенда за любовта” (1957) - първият българо-чешки цветен филм, по сценарий на лауреата на Нобелова награда за мир Назъм Хикмет. Този удивителен филм-приказка е можело да бъде заснет къде ли не, но причината това да стане в Балчик, България е, че баща ми е убедил проф. Кръшка, че няма по-хубаво от българското Черно море и по-добри актьори от българските. Самият той играе ролята на велик везир, а във филма изгряват бъдещите звезди на българското кино Апостол Карамитев, Емилия Радева, Жени Божилова. Заедно с проф. Кръшка заснемат още един филм - “Лабакан” по мотиви от приказката на В. Хауф “Принцът шивач”. Двата филма са преведени на почти всички световни езици, включително виетнамски, монголски, китайски и др.
Въпреки че му предлагат работа в Италия или да остане в Чехословакия, през 1952 г. Кирил Илинчев прави всичко възможно, за да се завърне по-бързо в България и да помогне в изграждането на съвременното българско кино. Той е един от първите сътрудници на Студията за игрални филми в София през 1952 г., когато възпитаниците на Театралната академия навлизат в киното и театъра. За няколко месеца е изпратен на специализация в Москва, където по същото време учи Николай Гяуров, с когото се познават и са приятели. По време на специализацията в Москва и Киев се запознава със съветското филмово и театрално изкуство и пише на ръка книга с впечатления, в която разказва за срещите си с прочути актьори, оперни певци и постановки, режисьори като Михаил Ром, допринесли за неговото творческо израстване. Връща се обогатен с познания за театралния и филмов живот, с нови идеи.
Хората, които са познавали баща ми, знаят, че той е имал много по-широки възгледи за живота и изкуството от типичните за неговото време, че е бил човек с огромна култура в своята професионална област. Благодарение на това през 60-те и 70-те години на ХХ век е имал и доста проблеми и неприятности с властимащите, като трудно успявал да приложи своите идеи в киното. Тогава сценариите са минавали през специални комисии, които не са приемали новаторски подход към традиционните теми и схеми на социалистическото мислене. Бил е критикуван за някои творби, особено за филма “Анкета” (1963), чийто сценарий е по едноименния роман на Георги Марков.
Кирил Илинчев се опитва да разчупи схоластиката и шаблоните в българското кино, сам е автор на филмови сценарии като “Защо гаснат очите”, които не виждат бял свят, но ние ги пазим. Интересувал се е от модерния човек, от вътрешния му свят - любовта, ревността, страданието, личните драми, които са общочовешки и са вълнували зрителите, но за съжаление не са получили одобрението на т.нар. “сценарни комисии”. Официалната критика нарича “Анкета” декадентски, тоест упадъчен филм. Днес оценката на Коста Биков е, че това е първият филм, в който се разкрива образа на т.нар. червена аристокрация.
Вторият му филм е “Данка” (1952) - това е четвъртият игрален филм в българската кинематография след Втората световна война, по романа “Сините робини”, с Милка Туйкова в главната роля. През 1956 г. снима “Екипажът на “Надежда” по сценарий на Веселин Ханчев, с когото също има дългогодишно творческо приятелство. Тук първи стъпки правят бъдещи прочути актьори като Досю Досев, Никола Маринов и др. През 1958 г. създава филма “Големанов” с Никола Попов в главната роля. В “Дом на две улици” (1960) антифашистката тематика звучи съвременно, изгрява талантът на актьорите Анани Явашев и Петър Слабаков, който в свое интервю казва, че е открит от режисьора К. Илинчев. Имал е верен усет за актьорите и техните дарования, работил е с огромно желание и доверие към техния талант и се е старал да го изтъкне. Разказват се легенди за начина, по който са заснети неговите филми, а запазените снимки от творческия процес при създаването на филмите показват начина му на работа, заснет от фотограф. В “Късче небе за трима” (1962) има истинско преминаване на танк под водите на река Марица.
Последният му игрален филм е “Кръгове на обичта” (1972) по сценарий на Димитър Гулев, с участието на Невена Коканова, Кристиян Фоков, Кольо Дончев. Сюжетът е по действителен случай от времето на Съпротивата и затова К. Илинчев споделя, че се е постарал филмът да бъде изчистен от помпозност, фалш и изкуствена приповдигнатост, с малко реплики за сметка на предаването на вътрешните изживявания, което е изведено до баладичност.
К. Илинчев е сърежисьор от българска страна в копродукцията “Островът” в участието на легендарния Омар Шариф.
През 1964-68 г. е директор и главен художествен ръководител на Пловдивския драматичен театър “Н. О. Масалитинов”, където създава театрални постановки като “Идиот” на Достоевски по негова адаптация и с Мария Стефанова в главната роля, които се помнят и до днес. Известно време работи в Благоевградския драматичен театър, където прави прочутата си постановка “Пигмалион” по Б. Шоу с Рут Рафаилова. Участва в създаването на телевизия Благоевград и на телевизионни документални филми за Паисий, Неофит Бозвели, Владимир Голев и др.
В България К. Илинчев е режисьор и на над 150 документални и късометражни филми, първият от които е “Родопски села” по негов сценарий. Независимо къде се е намирал, винаги е обичал родния си край и често се е връщал тук. През 1980-86 г. създава цяла серия филми за Велинград със съдействието на ген. Атанас Семерджиев, Военната киностудия и голям местен екип: за производството на детски играчки, за минералните води със заглавие “И дойде вълшебната вода”, преведен на руски, английски и френски език, за олимпийския медалист Иван Лебанов, за 30-годишнината на Спорт тото. Във филма му за художествената самодейност във Велинград и района участват лично Николай Гяуров и съпругата му Мирела Френи. Завършва с изключителна сцена, заснета на Цигов чарк, където самодеен оперен хор от Велинград изпълнява “Аида” и прелива с гласа на Н. Гяуров. Всички те са станали част от известния филм “Песен за Велинград”, в който е съхранено най-важното, въпреки че следите на отделните филми се губят. Уникални са кадрите на Велинград и околностите му, заснети от хеликоптер. По същото време, през 1986 г., прави и рекламен филм “България”, с който страната ни се представя на експо в Япония.
Двамата заедно с баща ми успяхме да направим заедно и един съвместен филм - той като режисьор, аз като сценарист. “Всичко ми говори” е 30-минутна новела за дете от Габрово с интересен собствен свят, което пише стихове. Филмът е в Златния фонд на Българската национална телевизия. “Това е най-лекият ми филм”, казваше той, защото го заснехме за един ден.
Според мен Кирил Илинчев беше универсална и самобитна творческа личност, изцяло посветена на своето време. Рисуваше с молив, с пастели, с маслени бои - любимите му теми бяха родопският край и морето. Дори когато разработваше историческа тема, най-много го привличаше духът на новото време. В своя филмов почерк се е придържал към реалистичния подход, но винаги е виждал и романтичното в живота. Хуманното начало от човешка гледна точка - това отстояваше в целия си път на творец”. Записа: Елена Баева
Снимки: личен архив