През 2014 г. издадох своята трета книга, озаглавена “Календар на издирените записани имена, дати, събития снимки за родния край Велинград”. Както личи от заглавието, в продължение на 10 години със прочел стотици страници от издадените книги, списания и вестници, в които е писано за родния край. Книгата е подредена по хронология, от първите писмени сведения за Чепинско до м. май 2014 г. В настоящата статия съм подбрал записаното във връзка с тези две годишнини:
1. Най-ранният до днес писмен документ за селище в Чепинският край е регистърът на соколарите (доганджиите) в Румелия - част от европейската част на османската държава. В раздела “Села, спадащи към Филибе” са вписани имената на с. Костандово и с. Корова. Това е от последната четвърт на ХV век. Вписани са имената на соколарите: Лалюк, син на Радул, Радул, син на Лалюк и Драгослав, син на Лалюк от с. Корова. В този документ са вписани дължимите данъци върху добива на спомената бащиния, в т. ч. и данък върху отглежданите свине. Това е белег, че в тези години не е започнало помохамеданчването. Населението е изповядвало християнството.
2. Проф. Петър Петров е записал: “... като учен и преподавател с 58-годишна дейност (към 2009 г.) познавам всички средновековни исторически извори и заявявам категорично: Не съществува нито един факт, показващ мохамедани да са живели на територията на днешна България от създаването и през 680 г. до края на ХV век.”
3. В османски документ от 1516 г. е записано като населено място с. Каменица. Записани са като живущи в него 102 души, неженените са 14. В списъка на жителите на първо място е записано името на поп Радул.
4. От списъка на джелепкешаните (скотовъдците) от 1567 г. на родопските села, жителите на които доставяли над 25 овце ,е видно, че в Чепинските села преобладава броят на българите християни. От с. Баня са записани 15 души, от тях 3 мохамедани. В с. Лъджене - 2 мохамедани. Нито един мохамеданин не е записан в списъците от с. Каменица и Корова. В списъка на жителите от с. Корова са записани имената на двама свещеници - поп Велчо и Поп Стаю.
5. Югозападните Родопи били засегнати по време на второто голямо помохамеданчване.То било проведено на два етапа:
а/ през 1666 - 1670 г. в Родопите
б/ през 1686 - 1690 г. в Североизточна България.
6. Помомахеданчването в Чепинско е описано от поп Методи Драгинов. Той е пряк свидетел на тези събития. Записаното от него се е съхранявало в каменската църква. През 1837 г. поп Илия - свещеник в църквата, го предава на Стефан Захариев. За случая последният пише: “Поп Илия ми даде един на кожа писа Требник, разкъсан до половината, дето в края се е увардило следното достопаметно забележение”, а именно летописния разказ. Стефан Захариев го включва в своята книга “Географико, историко, статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза”, издадена през 1870 г. във Виена. През 1973 г. тази книга е преиздадена с допълнен научен коментар.
7. През 1666 г. започва войната между Османската империя и Венеция за остров Крит. Султан Мохамед IV бил страстен ловец, поради което получил прякорът “Ловецът”. Недалеч от Доспат през 1671 г. той прави лятна ловна резиденция, чийто основи личат и сега.
8. През 1666 г. масово е наложена мохамеданската вяра в Чепинско. То се извършва от султан Мохамед IV (1646-1669). По това време румелийски управител на Филибе (Пловдив) е същият Пехливан Мехмед паша. По-късно той предвожда османската войска към Солун. По пътя си войските му водят сражение с четата на Богдан войвода. В тази битка той загива. В своята книга “Якоруда - българската драма” Живко Сахатчиев записва този факт, като посочва, може би това е причината да съществува населено място в нашия край с името “Пашови”.
9. В летописа на Баткунския маностир “Свети Петър” е дадена точната дата на второто масово помохамеданчване в Чепинско. Записано е, че това става до 15 август от Хасан ходжа, който “обряза първо свещениците поп Костадин, поп Георги, поп Димитър на ден “Свети Георги” (Гергьовден).
10. В преписка от 1666 г. на Сборник на Зографския манастир се уточнява годината на помохамеданчването в Чепинско чрез сведения за движението на османските войски: “В годината 7174 (1666) подвърза се тази книга при управлението на Висарион, а клисар бе поп Паисий. Подвързването стана от монах Кирил от Враца. И това беше по време, когато османците воюваха против Крит и голяма нужда бе по цялата земя, но най-вече на Света гора и по море и по суша. Дойде везир от Солун и дадохме пеш-кеш (подаръци) от много вещи. Месец юли 12 ден.”
11. До 1666 г. в Корова е имало църква “Свети Василиий”. След тази година тя е превърната в джамия. През 1820 г. построена нова сграда на джамията. По открит и проучен от доц. Екатерина Венедикова надпис е записано, че от 06.01.1821 г до 04.02.1821 г. се извършил ремонт на тази джамия от Тракията Мехмед. Това е белег, че тя е правена преди тази година. През 1822 г. се изгражда минарето. През м. януари 1913 г. по време на Балканската война, се провежда опит за възстановяване на християнството сред българите, приели насила мохамеданството. Тази акция е известна като “кръстилка”. Тогава джамията е превърната отново в църква “Свети Миро”. В църквата “Света Троица” и сега се намират два подаръка за тази църква. Купел за кръщение, дарен от Св. Арахангел Джамбов от с. Цалапица с изписана на него датата на дарението - 08.01.1913 г. Подарено е и Свето евангелия (библия) , издадена в Москва през 1884 г. и подарена на църквата от Атанаска Тодорова от Пловдив с изписана дата на дарението - 14.01.1913 г. През 1913 г. минарето на джамията е съборено. След време църквата отново става джамия. Минарето е възстановено от същите майстори, които зидали през ден по 50 см. тухли с хоросан, почивали ден, докато стане спойката на тухлите.
12. През 1816 г. се строи църквата “Света Троица” в с. Каменица. Дотогава християнството се проповядвало във вкопани в земята малки църкви. На входа на църквата има надпис, че храмът е възстановен и разширен през 1869 г. и за трети път е ремонтиран през 1938 г. Този надпис е поставен от поп Илия Попатанасов (поп Топорчо) през 1890 г. Проф. Стоянка Кендерова е установила, че през 1516/1517 г. сред жителите на с. Каменица има записан поп Радул. В друг превод от арабски е записано, че през 1634 г. има записани Петри поп и Михал Попо. Това са първите известни свещенослужители. Поп Иван служи около 1710 г. След него служи по Ангел Кукуригов (Попов). Той е инициаторът за построяването на църквата през 1816 г. През 1830 г. в Каменица идва млад поп от с. Драглище, носещ името Атанас Топорчев. Дотогава Каменица е изгаряна няколко пъти. Имало опасност при повторен палеж требникът и другите ценни документи на църквата да бъдат унищожени. Поп Илия (син на поп Иван) през 1837 г. предава требника на Методи Драгинов на изследователя Стефан Захариев, за да види бял свят. По това време той е бил на 96 г. Поп Атанас Топорчев умира през 1870 г. Негов наследник става синът му Илия Попатанасов Топорчев (поп Топорчо). Роден 1836 г. Починал 1933 г. През 1981 г. се изгражда камбанарията от майстор Атанас Вазов от Пещера. След него служи поп Димитър Попхристов Манов. Георги Поптрендафилов служи от 1933 до 19.12.1944 г. Борис Ив. Ямаков е свещеник до 1952 г. Замества го Димитър Ил. Белев, който служи от 15.10.1946 до 30.07.1994 г. Антон Вълков Добрев започва служба от 06.01.1990 г. и продължава да служи. От 1992 г. до смъртта си през 2003 г. заедно с него служи и Васил Попатанасов, роден в Елешница.
12. Без да има сигурни доказателства, смята се, че каменският поп Илия през 1837 г. предава требникът на Методи Драгинов на Стефан Захариев.
13. Христо Попконстантинов в своите статии от 1890 г. е записал, че с. Каменица за последен път е изгаряно през 1850 г. Той посочва, че това е второто голямо опожаряване на селото. Изгаря училището в църковния двор, но оцелява църквата. Според Христо Масларов опожаряването на с. Каменица е станала между годините 1846 и 1853 г.
15. Руските войски - части от 2 дивизион на IХ хусарски полк идват в Чепинско през рида Алабак, през с. Корова в с. Каменица на 8 януари 1878 г. Техни командири са подполковник Макашов и ст. адютант капитан Куумерау. Кмет на селото е Заварин Керин. Цялото население празнува Бабин ден. След обяд войските са посрещнати с хляб и сол в района на сегашната Сярна баня. Войниците се настаняват на лагер в м. “Тудора”. На 9 януари по покана на Абдулах ефенди, първенец на с. Баня, те посещават и това село. Съобщават на първенците, че войната е свършила и няма да има повече насилие и кръвопролития. Още същият ден дивизионът през с. Ракитово, Пещера се предвижда към гр. Филибе.
16. През м. февруари в Чепинско пристигат отново руски войници. Ротмистър Кохановски в свой доклад от 7 февруари 1978 г. пише: “Мюсюлманското население на посочените села не само не оказа на конния патрул никаква съпротива, но напротив, навсякъде ни посрещаше с пълна покорност и радушие. До старейшините във всички мюсюлмански села, отстоящи на не повече от 6 часа и почти непристъпни, изпратих пратеници с известие за прекратяване на военните действия и записка, в която подробно обозначаваше демаркационната линия (граница) между България и османската империя. В тези части има и войници земемери, които правят замервания и съставят първите карти на нашите земи. Престоят привършва през м. юни 1978 г.
17. На 3 март 1978 г. се сключва Сан Стефанският мирен договор. България е освободена след 500 години робство.България остава в пределите на Княжество България до 6 септември 1885 година, когато става Съединението.
18. По силата на Сан Стефанския мирен договор границата е минавала югозападно от Чепинско. В с. Баня се настанява пограничен отряд от 40-50 войника. Изграждат се застави в с. Кръстава, Юндола и в с. Света Петка и Чисто тепе. Границата е маркирана и се охранявала от погранични постове. Те обхождали пешком определения рубеж от 2 - 3 км. до съседния пост. Постовете са били от 4 войника, настанени в землянки. Постове е имало в Доспат, на Каратепе, Медени поляни, Кръстава, Велийца, Кагово, Манчо, Аврамово, Чисто тепе, Чадър тепе и Куртово. По-късно пограничният отряд се измества в с. Лъджене. Изграждат се казарми над селото. Поради това тази местност дълги години се нарича “Казармата”.
19. През 1880 г. в с. Каменица се построява първото голямо класно училище. То е изградено по подобие на т. н. “Жълто училище” в Пловдив. 20. През 1881 г. в училището на с. Каменица се учредява българо-мохамеданско ученическо дружество “Просвета”. Негов учредител и председател е учителят Стойо Докумов. Негова основна задача е да осигури условия за образование на българите - мохамедани. Благодарение на дейността му успешно завършват основното си образование 48 души потомци на помохамеданчените българи в Чепинско.
21. До 1891 г. всички села и колиби в община Флорово (от 1934 г. и досега Цветино) са в пределите на Османската империя. През 1891 г. след преговори границата се измества по водораздела на р. Марица и р. Места. От тази година тези села са присъединени към Княжество България.
22. През м. април 1893 г. Христо Попконстантинов (1858-1899) публикува за първи път летописния разказ на помохамеданчването на българите, намерен в Баткунския манастир. (в. “Свобода”, бр. 10701 от 7 април 1893 г.)
23. В сп. “Родопски напредък” кв. 3/1906 на стр. 139 и 140 П. Маринов публикува фамилните имена, извлечени от избирателните списъци в селата от Чепинско. Всички фамилни имена завършват на “ов” и “ев”.
24. На 6 октомври 1907 г. в района на Каратепе загиват в битка с османските поробители граничарите от Чепинския пограничен отряд Петър Боков и Иван Секулов. През 2015 г. инж. Кирил Тодоров със свои средства възстанови и монтира издигнатият на тяхното лобно място паметник. На запад по билото на 3 май 1912 г. в м. “Цветкова могила” загива Цвятко Христов от с. Башикарово (Главиница). Там също има поставен паметник. Поклон и вечна слава!
25. През октомври 1912 г. в гр. Стара Загора цар Фердинант прочита манифест, с който обявява война на Османската империя. Започва Балканската война. В първите дни на войната в боевете на вр. Велийца загиват 33 войника. В Лъженските гробища са погребани Петър Вълчанов от с. Цалапица, починал на 21 октомври и Панайот Чирпанли от гр. Станимъка (Асеноград), починал на 10 октомври 1812 г.
26. В подкрепа на редовната войска се сформират и чети от българи доброволци. В района на Каратепе се дислоцира чета с войвода Иван Ботушанов. След обявяването на войната четата преминава границата и води сражения. В тях загива кап. Арсениев - командир на пограничния отряд на с. Лъджене. Четата напредва и през Беслет и Ранча участва в завземането на гр. Неврокоп. За кмет на освободения град е определен Пею Яворов. Признателното население по инициатива на Дружеството за защита на Родопите постави паметна плоча в м. Каратепе. Дружината на майор Никола Топалов освобождава с. Шабанлии (сега град Сърница). Към тази дружина се присъединява и четата на Георги Воеводата от Батак.
На 31 март 1913 г. се сключва примирие. Във войната загиват 80 хиляди българи, в т. ч 67 от Чепинско. На 17 май в Лондон се подписва мирният договор. България е освободена изцяло от османският владетел в чертите на своите граници.
Никола Делиев