Това, което ще разкажа, ще прозвучи като приказка на фона на днешното бездушие, кражби, убийства и всякакви други криминални прояви. Приказка за добри, грижовни и всеотдайни хора, чиято професия е призвание - нещо, което липсва на нашето ограбено, унижено и потъпкано общество. Би трябвало да започна като всички приказки с “Имало едно време...”, но не мога, защото тях ги има и сега в Домашен социален патронаж - Велинград.
Три пъти ръководството на общинската болница се опитва да открие Домашен социален патронаж (ДСП) в града ни, но неуспешно. Най-после, в далечната 1989 г., на 2 януари са назначени и първите трима души - управител, ст. мед. сестра и счетоводител. Нямате представа колко трудно беше да прокараш нещо ново и непознато на хората до момента. От списъка със 100 човека, предоставен от общината и обиколени всички, се записаха само 7. Нямахме офис, нямахме опит, работвният ни ден започваше в някое от кафенетата, а беше зима. С личната кола на един от нас и придружени от представител на общината посетихме Банско. Там патронажът имаше няколкогодишен опит. Най-после ни дадоха помещение - сегашния ресторант “Хана”. В две стаи бяхме всички: управителят Божидар Макавеев, ст. мед. сестра Николина Малчева, счетоводител Светла Бангова, домакин Ели, двама шофьори, мед. сестрите Видка Кондева и Илияна Коева, фелдшер Нели Вранчева и нашите санитарки. В кухнята се приготвяше храната от двете готвачки Димитрия Спасова и Елена Арсенова.
Най-близък конкат с пенсионерите имаха мед. сестри, социалният работник Анета Цопанова и санитарките, които носеха храната и чистеха по домовете. Теснотията в “Хана” не пречеше на ентусиазма. Не мога подробно да опиша трудностие, през които минахме, защото моята приказка ще стане роман. Всеки ден ни носеше нови препятствия и предизвикателства. Домашният патронаж се тресеше, непрекъснато беше на ръба, но оцеляваше благодарение на хората, работещи в него. Тичахме с казаните до кухнята на бившето АПК по време на енергийната криза, тичахме по районите да разясняваме при смяната на парите. Преодолявахме трудностите, защото бяхме сплотени, единни, всеки се раздаваше до край. Най-важното беше храната да стигне до пенсионерите. Образованието не беше най-важният фактор, тук важеха преди всичко човешките качества - честност, всеотдайност, любов към хората и да имаш голямо сърце.
Сутрин тръгвахме по района и не знаехме какво ще намерим по домовете, понякога намирахме пенсионери паднали, болни или починали. Нашите момичета: Десислава, Снежка, Магдалена, Ели, Лазарина, Росица, Пенка, Гергана, Павлина, Вили бяха млади. Много от тях срещаха за първи път смъртта, освен физически тези млади хора се обременяваха и психически. Сигурна съм, че повечето от тях са преживели безсънни нощи, но не се предадоха и продължиха.
Никой освен нас не знае какви усилия и мъжество трябват през студените зимни дни. Колите не винаги могат да стигнат до адресите. Тогава шофьорът спира на главната улица, а санитарките в сняг, студ, дъжд носят храната пеша, връщат се премръзнали, а много пъте се налага и да бутат колите по заледените улици.
Няма да споменавам имена - има напълно самотни възрастни хора и ние бяхме единствената им връзка с външния свят, те ни чакаха и обичаха. Не знам дали сте изпитали прекрасното чувство на удовлетворение, след като дори само с думи си стоплил едно изстрадало сърце. Някои от пенсионерите не можеха да си почистят, дори да се нахранят сами не защото не искаха, а защото бяха на предела на силите и възрастта си.
Мед. сестри изминаваха километри на ден пеш, независимо от сезона, за да помогнат на нуждаещите се. Правеха инжекции, превръзки, закупуваха лекарства, мереха кръвно, викаха Бърза помощ или водеха пенсионерите в болницата, когато се налагаше. Сестрите, санитарките и социалният работник бяха и отдушник на възрастните хора. Те ни доверяваха спомени от своята младост и настояще, а това изискваше още едно качество - дискретност. Всички ние живеехме с техните съдби, радвахме се, когато бяха щастливи, тъгувахме, когато бяха нещастни и плачехме, когато си отиваха от този свят. Плачеше с нас и настоящата дирекотрка на Дом за стари хора “Ела” Писанка Петрова, започнала своята социална дейност от патронажа. Днес някои от същите момичета продължават да работят в ДСП с управител Ангел Ачев. Много напуснаха, други съкратиха, някои заминаха в чужбина.
Мед. сестрите бяха съкратени всички - една безумна приумица на тогавашната директорка на Социални грижи. Причина, поради която ДСП във Велинград е може би единствен в страната без мед. сестри.
Накрая бих искала да кажа, че ако нашите политици и държавници притежаваха една стотна от сърцата на хората в ДСП, България щеше да цъфти. Питам се, след като хората, ръководещи нашата изстрадала България, не притежават най-важните чоевешки каечства - патриотизъм, любов към хората, уважение и признателност към възрастните, как ще възпитават качествено поколение?
Завършвам моята приказка - написах я, защото минаха вече 26 години от създаването на патронажа и все някой трябваше да разкаже за трудното начало. Днес в ДСП се хранят 160 човека, а всяка година има проекти, който осигурява храна за още 50 болни и нуждаещи се. И, както в пирказките: “Живели и ще живеят и работят още много години тези добри хора и ще има Домашен социален патронаж”.
Скъпи колежки и санитарки, работещи в Домашен социален патронаж и Дом за стари хора “Ела”, поздравявам ви в предстоящия празник 7 април и ви пожелавам здраве и успехи в балгородната ви професия.
Николина Малчева, мед. сестра