В далечна Антаркида, сред тъмнината и студа на дългата полярна зима, той мечтае за топлите води на Вельова баня... В далечен Сиатъл среща руски лечител, който всяка година води хора да черпят от енергията на Гергевана над Велинград... В три последователни години, летата на 2009, 2010 и 2011 да живее и работи на българската антарктическа база на остров Ливингстън, а през 2015 стана първият българин, прекарал всички зимни месеци в близост до Южния полюс - на американската база Мак Мърдо (Mc Murdo) на остров Рос.
Това са само бегли щрихи от интересния живот на Анастас Абаджиев, когото велинградчани познават на първо място като внук на Манол Чолев. Дядото е легенда - истински турист, увлякъл с примера си десетки последователи и направил изключително много за туристическия живот в Чепинското корито; човек със собствени правила, който следва природосъобразния и здравословен начин на живот; столетник, който буди удивление и уважение със своята жизненост и със своите дела. Внукът следва същите пътеки, влагайки в тях и своите ценности. Наскоро беше за няколко дни в родния Велинград и въпреки малкото време, не пропусна да мине по пътеката на дядо си от Гергевана до Стария чарк. Затова и разговорът ни започва от там:

- Какво ви води в планината над Велинград и спомняте ли си там уроците на своя дядо?
- Родопите са уникална планина. Винаги се чувствам добре, пребивавайки в Западните Родопи и велинградския край, който познавам най-добре - предполагам мястото е с хубава енергия. Дядо ми Mанол ходеше в планината всяка сутрин и винаги се връщаше усмихнат след контакта си с природата. От него и баба ми Руска съм научил много (от нея не е толкова директно, защото аз съм бил бебе, когато тя е починала), но знам, че връзката ни продължава и днес. Били са хармонично семейство, имайки общи разбирания, и са вървели напред заедно. Помня как ми казваше: “Домът трябва да е тихо пристанище, човек да си почива в него”. Днес май забравихме тези неща. Дядо ми беше спокоен човек, с възгледи, в които не се съмняваше и които прилагаше в живота си. Те не са сложни да се изброят: обич към природата, обич към хората и вроденото му чувство да помага на тези в нужда. Нечестността, несправедливостта, кражбата, замърсяването и унищожаването на природата винаги го караха да реагира и се замисля или да направи нещо, но никога не беше безучастен. Радвам се, че съм бил край него, мисля, че ме е научил на доброта и уважение към околния свят - главно, разбира се, с това как живееше, не толкова с думи.
В САЩ, където живея, преди 2 години се срещнах със Зор Алеф (срещах го и във Велинград след това) - лечител от Москва, който помага на много хора чрез общо учение за духовно и физическо здраве. Той води групи хора от Русия, България и други страни на няколко места в България и едно от тях е пътят от Гергевана към Стария чарк над Велинград (други такива места са Белоградчишките скали, около язовир Батак и по Южното Черноморие). Той сам си е определил тези места като енергийно полезни и ми стана интересно, че дядо ми Манол повече от 50 години, лято и зима, също излизаше всяка сутрин нагоре към Чарка, правеше си банята в река Еленка и после се връщаше към града. Така той поддържаше духа и тялото си. Та в този смисъл, добре е хората да не забравяме и да търсим връзката - физическата, а и вътре в нас, с природните енергии - земя, слънце, въздух, вода. Мисля, че тогава ще сме по-здрави и ще живеем по-добре. Било като ходим боси и просто правим физически контакт със Земята и водата, защото по някакъв начин земната енергия балансира и изчиства нашата. Последните 150 години май губим тази връзка, защото постоянно сме изолирани с обувки, коли и т.н. Сигурно и работата в градината има същия ефект или пребиваването на чист въздух. Велинград е място богато на минерална вода, много малко са точките по планетата с тази комбинация между вода, хубав въздух, планини. Колкото повече ходя насам-натам по други места, отново виждам колко много е дадено на България в природно отношение!
Интересен факт е също, че е отнело на Земята (и Висшия разум) стотици милиони години да създаде растителността и после слоя кислород около Земята и защитните пояси, които ни пазят от слънчево изгаряне и вредни космични въздействия. Работила е уверено и без бързане, така да се каже. След което са се появили благоприятните условия за живот и хората. Дали пазим добре това, което ни е дадено? И как ще го предадем на децата си? Дошло е днес времето всеки да се замисли. Ако искаме да запазим себе си, а и красивия дом, който ни е даден. Защото промените в големи маси хора и цели страни почти винаги се свеждат до съзнателния избор (и действия) на всеки един. И когато хиляди узреят за подобен живот, промените стават, защото това е сила. Но... близкото бъдеще ще покаже.
- Kak стигнахте до идеята да отидете не на някое друго място, а точно на Антарктида?
- Заради желанието да видя повече и различна - рядка, недокосвана, чиста природа. Ходил съм на разни други диви места по различни континенти. Защо точно към Антарктида имам такова влечение е не толкова лесно да обясня, по знам, че не е случайно. Там, където имах шанса последно да живея 7 месеца - Mак Мърдо, e доста сурово място, особено през зимата. Това не значи, че мястото е по-малко красиво. Зимата трае от началото на март до септември, температурите бяха средно около -30 C, имаше дни и около -20 C и слънце, но имаше и дни с до -65 C в комбинация с вятъра. Повечето дни са ветровити, средната влажност е 10% (тоест много сух въздух, за сравнение в Сиатъл е 70-90%, в България между 50 и 80%). Там няма почва, защото няма гниене от хиляди години, целият остров е изграден от вулканична пепел, чакъл и скали - ходиш и потъваш като в пясък. Почти няма флора, само няколко вида сладководни водорасли прeз лятото, като те са главно в Сухите долини, на 60 км от базата - това са 4-5 огромни долини, непокрити от лед от милиони години, където лятото потичат потоци и малки реки. Но течната вода се появява и по други места около базата през топлите месеци. През лятото част от морската вода около острова се размразява и наоколо се появяват пингвини, тюлени, птици, китове. Океанът, за разлика от сушата, е много богат на живот, въпреки че водата е с температура от -1 С до 2 C. Може би главният фактор за богатството на биомаса в Южния океан е фактът, че за 5 месеца слънчевата светлина е по 24 часа - слънцето не залязва. (Южен океан се нарича целият пояс около Антактида, съставен от южните части на Атлантически, Тихи и Индийски океани). През зимата на 2015 г. аз видях малко животни, зимата беше по-студена, с по-малко пукнатини в леда, които са жизнено важни за дишането на китовете, тюлените и пингвините. Това е екстремно място - с непокътната и чиста природа, но екстремно.
В американската база на остров Рос са работили и няколко други българи. Стефан Пашов (живеещ в САЩ) идва и работи на базата повече от 10 лета. Oсвен него един американски хеликоптерен пилот с българско потекло e работил тук, също и учен, който живее в САЩ и е имал проекти за базата преди 6-7 г. С мен сме общо четирима. Oказа се, че през 60-те години геологът Васил Захариев е изкарал също антарктическа зима в една от съветските бази. Други чужденци май идват доста рядко.
- Кое е по-голямото изпитание на полярната зима - студът или тъмнината?
- Не съм ги усетил като сериозно изпитание. Може би ще станат, ако човек се заседи в този суров климат повече от 1-2 години. Мога да кажа, че в базата условията за живот са нормални: топлина, храна, спортна зала, катерачна стена, музикални прояви на живо. Много далеч са били от подобни битови условия пълните изследователи на Антарктида: Робърт Скот, Шакълтън, Амундсен и много други - в почти постоянен студ, недостиг на добра храна, тежка физическа работа, неефективни дрехи и екипировка, 2-3 годишно отсъствие от родните места. И при тези обстоятелства изумява ме силата на духа им и стремежът към непознатото.
Спомням си, че в средата на зимата (тъмнината беше почти 4 месеца) си мечтаех за киснене във Вельова баня. А истинската еуфория в базата настъпи при появата на първата слънчева светлинa и самото слънце в края на август - усещане, че нещо важно за живота се завръща. Сега се радвам на слънцето по друг начин! А и изключителните полярни сияния и небе пълно със звезди, които видяхме през зимата, са нещо нeзабравимо. Все пак на полюса въздухът е много чист и прозрачен.
- На най-студения континент има ли видими признаци за разрушителното влияние на климатичните промени?
- Да, промени има, има затопляне, това е научен факт. Също така интересно е, че озоновата дупка на юг се е затворила от 1-2 години, чух го от учени на базата. Аз нямам университетска диплома в областта на климата, така че излагам лично мнение, но следя какво става и какво се пише, а и винаги ми е приятно събирам информация от специалист в съответната област, когато има край мен такива. Мисля, че не става дума за оцеляване на Земята, а за нашето лично, като цивилизация. Изправени сме пред сериозен тест. Как ще продължим живота на хората през следващите 100-200 години? Надявам се добре, аз съм оптимист. Земята е част от Вселената, където перфектни и добре работещи закони движат нещата, но нашият човешки свят не работи гладко и в добър баланс с това, което е край нас. Да, има разни мнения и съм съгласен, че най-вероятно трябва да минем през което имаме да си страдаме, сигурно тогава ще можем да взимаме по-добри решения, след като сме слезли ниско долу. Също така съм убеден, че във Вселената грешки не стават, всяко нещо си има времето и дълбокия смисъл (друг въпрос е, че не го виждаме винаги), така че сигурно всичко е наред. Пак, разбира се, идва моментът за съзнателния или несъзнателния избор на отделните хора и на големите маси.
Често се майтапя с 10-годишния ми син Филип, казвам му: “Ей, не забравяй, че не живеем в Сиатъл, или в САЩ, или Америка, ние сме някъде в средата на Вселената”.
За много от процесите край нас знаем малко, днес науката борави повече с догадки за основите на много явления и процеси, отколкото с твърди знания. Например за това как точно работи Слънцето и ефекта му върху земния живот или какво точно е водата с нейните свойства. На Антарктида например се знае от последните 20 години, че има около 250 сладки езера, повече от 5 милиона години стари, още преди континентът да е бил заледен, скрити дълбоко под 2-3-4 километра лед. Едно от тях беше достигнато (Vostok) и беше взета водна проба, след сложни сондажи през 3760 м. лед, но резултати още няма. Има доста наблюдения за много геотермична вода под леда, която може би поддържа някои от тези езера. Други две се сондират сега, мисля от американска и английска програми. Някои учени казват, че какво ще се открие там може да промени представите за историята на Земята... Или друг куриоз: как тюлените и пингвините се ориентират на тъмно под леда (през тъмните месеци) и изминават по 500-600 и повече метри от дупка до дупка, за да дишат,; или как птици, риби и други морски животни се ориентират и преминават хиляди километри в една посока, а после обратно на същото място. Тези и други интересни въпроси си чакат отговорите.
- Като човек, който е работил 3 последователни години на нашата база на остров Ливингстън, мислите ли, че България има нужда от свое място на картата на Антарктида?
- Без съмнение. Ние сме малка страна, но това въобще не значи, че това, което можем да покажем на другиге като история и традиции е малко. Участвали сме активно в създаването на европейската история. Имаме си място в Антарктида, извоювано не лесно, с много желание и усилия на много хора в продължение на 30 години - в повечето случаи това е почти доброволен труд, ей така, за хубавата идея (защото заплатите на участниците са съвсем минимални). Удивителен е ентусиазмът и следването на тази идея от проф. Христо Пимпирев и хората край него през тези години. Много хора, също и аз, чувстваме, че на Ливингстън имаме още един дом. Вярвам, че ще продължим започнатото дело. С други думи, за България се говори в положителен смисъл и в антарктическите среди, а и извън тях, а колко често се случва това в другите области на живота в България?
По принцип всички страни, имащи дейност в бази в Антарктида, в повечето случаи имат едно уважение и готовност за помощ едни към други, много по-ясно изразено, отколкото в другите континенти. Настина е интересно да се наблюдава как хората са по-различни в Антарктида. Харесва ми една чужда мисъл, че днешните отношения между страните в Антарктида могат да се приемат за бъдещите и на други места. Само припомням, че според антарктическите правила всяка друга дейност освен научната е забранена от Антарктически протокол - като добив на изкопаеми, военни действия или създаване на граници. Следи се стриктно и за минимални замърсявания от човешката дейност (Антарктида официално се нарича всяка земя от острови на юг от 60-ия паралел). Така че като мото на всяка програма всички средства и поддръжката на базите се правят с една цел - научни изследвания
. Докато бях на Mак Мърдо, имаше интерес към България в базата ни, хората знаеха доста малко. Успях да покажа снимки за живота там през антарктическото лято, растения и животни (които са много повече от подобни на McMurdo), научна дейност. Mисля, ме беше полезно за тези, което се интересуваха.
Накратко малко информация за нашата база: българската база “Св. Климент Охридски” е открита през 1988 г., когато няколко българи с помощта на руски кораб са спуснати на брега на остров Ливингстън с 2 контейнера (първите помещения за живеене). От тогава с малки прекъсвания всяка година научни екипи и екип за поддръжка се отправят на юг, като постройките вече са доста повече и по-комфортни. Все още никой не е зимувал на базата, може би ще стане в близко бъдеще. Общо 53 страни са представени в Антарктическия договор, от които 29, където е и България, имат право на глас при вземане на решения. 38 от тези 53 страни имат и бази в Антарктида. Мисля, че е хубаво да пазим това, което е постигнато и се гордеем, че сме част от тази общност.
- Направили сте изключителни снимки и на остров Ливингстън, и на остров Рос - мислите ли как да ги покажете пред повече публика?
- Имам снимки и информация, но съм ги показвал и сме дискутирали повече в тесни кръгове, с приятели. А и вярвам, че имам да събирам още информация. Хареса ми начинът, по който някои от българските аптарктици ходят по училища в България и показват на децата снимки от живота в Антарктида и животните. Това е интересно и стимулиращо за децата. Може би ще направя нещо подобно в българското училище в Сиатъл. Накрая бих пожелал на всички да се докосват по-често до красотата на Земята и черпят енергия от нея.
Елена Баева