18 декември 2015 г. Чуден есенен ден. Слънцето щедро огрява цялата околност. Край реката кротко си пасат охранени коне, а тя лениво си тече по своето стародавно корито някъде си надолу. Пътьом реших да погостувам на семейство Таяджиеви - Джемиле и Юсуф. Отворих малката пътна врата и тръгнах надолу по стръмната пътека. Отдалеко съзрях в двора трумата стари ловджии и приятели на раздумка - Биляра, Жуко и Писто. Весело се смееха. Вероятно на отколешно ловджийско приключение. Цанко, братът на Биляра, ги гледаше втренчено и им се възхищаваше. Приближих се до тях и учтиво ги поздравих. Неочаквано за мен Биляра ми подаде една малка зелена книжка с думите: “Ето, виж тук какво пише за нас тримата ловджии-ветерани. Чети!” Поех книгата “Онеправданата дружинка”. Загледах се в картината “Охотники на привале” от Василий Перов. Тихо в себе си промълвих: “Та аз само преди минута видях на живо подобна картина”. Биляра прав, разперил ръце, разказваше нещо, Писто го гледаше изпитателно, а Жуко се чешеше по ухото и се смееше.
Усамотих се в стаята и започнах да разлиствам книгата на Александър Делсизов, издадена съвсем наскоро - през декември 2015 г. Неусетно потънах в нейните 80 страници. Вярвайте ми, харесах я много - както по форма, така и по съдържание. Първият прочит го направих у Биляра, а вторият същата вечер вкъщи. Впечатленията ми непрекъснато се разширяваха. И ето, искам да ги споделя с вас, уважаеми читатели на вестник “Темпо”.
Още на първата страница авторът откровено споделя: “Да пишеш биографичен очерк се изисква доза смелост”. Следват изразите “Ще направя опит” или “Ще се опитам”. Това начало е самата застраховка, но стигнеш ли до самия край, ще се увериш, читателю, че опитът на Сашо е успешен.
Историческият подход към едно древно хоби е препретен през призмата на селския бит. Силно се чувства селската идилия. Езикът е жив и емоционален. Особено ще ви завладее неговото лично отношение не само към ловджийте, но и към селските проблеми. Позицията си към хората, сред които живее, изразява още на стр. 4: “Каквито и да са, те са хора от плът и кръв, със своя култура и бит, като всички останали народи по майката земя.”
Не закъснява и ловджийската тема в исторически план с името на известния доганджия (соколар) Махмуд Чикеров. Наистина в онези далечни времена селото ни (Корова) се нарежда на първо място от Чепинско до Самоков по отглеждане на соколи. Затова ловджийското хоби си име далече, далече във времето своите корени. В кратка и стегната форма, без излишни отклонения, авторът на втора позиция ни представя групата на старите ловджии. Тук не изпуска да спомене и името на дядо си Шишика - един опитен ловджия, на когото Сашо е наследник.
Обърнете внимание - само за минута-две ни отвежда в далечната и паметна 1913 година (“Първата кръщавка”), за да я свърже с другата повратна година - 9 септември 1944 г. Тук авторът вече поставя на прицел организирания характер на ловджийката дейност. Тя се развива бързо, като се увеличава не само броят на законните ловджии, но и разнообразните им дейности. С уважение и респект съобщава името на първия председател на дружинката Салих Чикеров. Не изпуска за подчертае, че той е наследник, пра-пра-правнук на Махмуд Чикеров. Сам авторът чувства задължението за този свободен възходящ период за съобщи имената на своите колеги ловци. Верен на подхода си, прави кратко отклонение, свързано с “Втората кръщавка”. Тя дава своето отрицателно отражение и върху ловджийското развитие на селото ни. Авторът подчертава: “Едва през 1983 г. е приет само Йосиф Таянджиев (Биляра)”. С тревога и загриженост споделя съдбата на част от колегите си, като не изпуска от поглед и личната, свързана със сина му. Заключението му е кратко и осъдително: “И отново бе използван възродителният процес”. Ех, този “процес”. За кой ли път нанася своя психически удар. В раздела “Промените” авторът остава верен на своите критични позиции. В стегната и достъпна форма прави кратък авализ на постигнатото до 10 ноември 1989 г., а след това с критичен тон отчита постигнатото през “преходния период”. Заключението е кратко: “Отсякохме клона, на който седяхме”.
С вещина, обич и ловджийска страст Александър Делсизов разглежда образите на ловджийското ядро. Започва с най-възрастните бойци ветерани от Отечествената война Мустафа Байрямов и Мехмед Дуев. Личи, че самият председател ги познава много добре. Себе си поставя на най-последно място, като подчертава: “Оставям на вас, приятели и колеги от ловджийската дружинка” да говорят за него.
За ловджийте най-интересни и трайни следи оставят излетите. На тях авторът-ловец отделя значително място в книгата: на лов в ловните полета “Елин връх”, “Милеви скали”, “Кладова, “Лакът”, “На хайка за вълци и лисици”. Среща ни с майстора на краткия разказ Милен Налбантов в разказа “На хайка за вълци”. Ще ви направи впечатлетие, уважаеми читатели, как авторът умело съпоставя темата на книгата с важни исторически събития, свързани с ловния район. Умело и песетливо ни запознава и с образи извън дружинката, но свързани с дейността й, като инж. Венко Бозев, Павел Терзиев, Г. Ушев (Ушата), К. Гяуров, майор Г. Статев и на последно, но най-високо място човекът на нашето време генерал-полковник Атанас Семерджиев.
Преди да дойде краят, от погледа на ловеца не убягва и другата важна цел - управата на селото ни. В кратък и стегнат вид Сашо прави точна характеристика на пълномощници и кметове, с които е имал лични контакти. Описанието извършва на база два остовни израза “държавник и политик”. Интересно е сравнението му на Иван Благов с капитан Петко войвода. Той наистина 4 години е истински войвода на селото. Често пъти е споделял с мене: “За 4 години кметуване в Драгиново с личната кола изминах 12 хиляди километра за служебни дела”. Вярвах му, добре го познавах.
Читателю, не по-малко ще те развълнува и последният раздел на книгата “Имигрантски щгодини”. Те са не само лична авторова съдба, но и вътрешна изповед. Усеща се как минава през сърцето му - това за него е не само израстване като човек в житейския си път, а и изпитание на волята и духа. На характера и критичния поглед към недъзите на новото ни общество. Тук вече личи неговата утвърдена гражданска позиции. С особено вълнение пише за живота си зад граница - Испания, Валядолид, провинция Валенсия, Гандия. Чувства се осезателно носталгията - “От род и Родина по-хубаво няма”, а в стихотворението си споделя “Една си ти, една за мене, род и родина”. Пряко или косвено тази любов присъства във всяка страница на книгата “Онеправданата дружинка”.Тя е едно увлекателно четиво не само за ловджии, а за всички нас, които обичаме майка България.
Затова: Благодарим ти, Сашо! Ти улучи целта с първия изстрел. Порази я много добре. Наслука в следващите творчески излети. Мерникът ти е точен. Целта е ясна. Е, отново наслука и ... Сполука!
Али Реджеп