Весела глъчка, тактова музика, звън на чаши, настроение - идва Нова година.
Тъжно ми е. Нещо си отива безвъзвратно. Остарялата година доживяваше последните си часове. Не храни тя никакви илюзии - знае, че не може да е вечност, въпреки че е частица от вечността.
Вглеждам се в омъдрелите й очи, от които се излъчва спокойствие и сигурност.
- Не ме съжалявай, бавно ми говори тя, но ти се огледай, виж себе си. Моят живот означава нещо за теб. Ти как ме преживя?
Как ли?
Не ме изненада с въпроса си - аз сам си го задавах. Човек трябва да се пита всеки час, всеки ден - докато е човек... за да е човек. И опитвайки се да бъде съдник сам на себе си - безпристрастен, точен, справедлив. Нали уж по този начин съдим другите?
Замислям се.
Като че твърде лесно е да съдим другите. Изправяш ръст на пиедестала на непогрешимостта, на принципността, изваждаш везните и меча - съдиш и отсичаш. Някои толкова се увличат, че се бият в гърдите да докажат своята обективност, безпогрешност, забравяйки елементарната истина, че тази гръдна канонада сама по себе си не доказва нищо друго, освен болезнена самовлюбеност. И пуякът, надувайки се до спукване, се смята за силен и красив, но е само смешен.
Не, решително НЕ! Не думите, колкото и красиви да са - а делата. И всеки да започне със собствените си дела, а след това да ставаме съдници на другите.
Как те преживях ли? Като един миг.
Думите ми замръзнаха на устата и не ги произнесох. Щях да обидя и нея, и себе си. Какво значи един миг? Едногодишният ми живот, а и на всеки друг, и на всички нас - е достатъчен, за да реализираш част от себе си, да създадеш или разрушиш, да извършиш достойни или недостойни дела, да направиш добро или зло.
Вдигам везните, примижавам, за да виждам по-добре мярката, и бавно поставям дела и помисли - не чуждите, а моите. Надявам ризницата на безпристрастието и отсичам.
Началото ме тревожи. Работата. Спомням си приказката за стария вол и шията и се усмихвам. На него може да се разчита - свикнал е и с ралото, и с браздата. Гледам везните спокойно - сигурно ще наклонят в моя полза. И все пак, не е ли малко самонадеяно? Не можеше ли и по-добре? Трудно е действително. И все пак смятам, че мога да гледам, без да крия очите си. Затварям очи, за да не виждам везните.
Защото зная, че това, което е добро за едни, е зло за други. Кантарът на тези хора отдавна не мери вярно, блюдото им е обърнато и онова, което хората наричат”добро“, за тях не е добро. Иди ги убеди, че мерят невярно. В името на собствената си малка правда те са готови да пожертват целия свят. А колко са такива като тях? И с колко от тях съм се срещал? Тези, които са насреща ми, ги виждам. Но другите, които се крият зад тях - заобикалят ме отстрани, отзад? Те не признават никакви принципи. По-точно признават само един: добре е само това, което е в моя полза. Но че тяхната полза носи вреда, дори нещастие за другите - това не влиза в сметките им. Тогава без колебание аз и много други като мен не само че не признаваме, но и осъждаме техния принцип, т. е. тяхната безпринципност.
Затова повдигам везните, свивам вежди и командвам: “По ред на номерата!...“
Колоната тръгва. Все пак срамно е да си крадец и затова тяхната група марширува с наведени глави. Дори и тези, които казват “осъден съм за дреболия“. Те са понапълнили джобовете си с обществени и лични средства, т. е. бръкнали са в джоба на не един, а на всички ни заедно. Измежду тях са не само тези, които са откраднали нещо, което има парична стойност, но и другото, което има по-висока стойност - доверието. И то, за да го превърнат в апартаменти, вили, в коли, в живуркане от цвят на цвят като пчелички. Макар и с наведени глави, те ме поглеждат накриво, с упрек и закана. Тяхната”правда“ е засегната и те мечтаят за реванш. Добре ще е да се реваншират, но с дела и то не черни.
Колко интересно! Колкото са маршируващите в тази група - двойно повече са придружаващите ги встрани. А-ха. Това са другите. Тяхната нечистоплътност е добре прикрита, но чувствителният към миризмите ги подушва лесно. Какви горди и надменни има между тях - крадци на ДДС, данъчни измамници, контрабандисти, раздавачи на подкупи, подкупни чиновници, държавни служители, по-дребни и по-едри политици и още, и още - дълга редица. Тяхната надменност е подплатена с нечисто спечелени пари за сметка на хилядите бедни хора. Какво пък - въпрос на морал. По-точно - на отсъствие на морал. Какъв ли е сънят на тези хора? Не вярвам да е много спокоен. Нали все пак някой ден може... Вървят, вървят. Това са изработили те през годината. Тяхната гледна точка е различна, макар да не се побира в мярката на човешкия морал.
Идват следващите. Чувам смях и говор, приличащ на съскане. Обръщам се и виждам. Прииждат моите стари “приятели“, клюкарите. Между тях има и мъже, но те не заслужават да бъдат отделени от жените, толкова си приличат. Облечени, белосани и начервосани - тъпчат майката земя (колко великодушна е тази майка земя...). Недорасли за свой личен живот, те непрекъснато се занимават с чуждия. И винаги от позицията на своята “висока принципност“, винаги със затрогваща загриженост за ближния, за държавата. Кой казва, че те сеят само зло? Та това е предизвикателство! Нали като одумат и оклеветят някого, те искат да му направят само добро, да му помогнат.
Тук са и онази част от политиците - обещавачите. При избори са гръмогласни: “Ще ви направим мост“, но хората отговарят, че нямат река. “Ще ви прекараме река и детска градина ще ви построим“, но хората казват, че нямат деца. “И деца ще ви направим“. Те бързо изкачват стълбата на Смирненски и се считат вече за аристократи, по български. Не се сещат или въобще не знаят, че и бай Ганьо се е считал за аристократ - най-вече във банята.
Вървят си те, вървят си... разнасят зловонието на собствената си безнравственост и тъпота. Битови, морални, политически и тем подобни клюкари и лъжци. Те толкова си приличат, че ще бъде несправедливо да ги строявам отделно. Затова командвам: “Ходом марш! Стегнете се!“ Но те така са увлечени, че не чуват командата. То и “работата“ им е така неорганизирана, стихийна, но, за съжаление, понякога с голям ефект. Колко ли хора са омърсили (излъгали) през годината?
При срещата с “тези“ изпадам в особено затруднение. А не е ли пристрастно? Може би, но сравнението е обидно. Защото и аз марширувам, но в другата, голямата колона - на хората, които честно са преживели годината и всеки е дал според силите и способностите. Така те преживях.
Обръщам се към отиващата си година, за да помоля за нейната оценка, но не сварих. Времето отмери последния u миг и тя отпътува във вечността, за да стане история. Хората се радваха, звънтяха чашите в чест на Новата. А как ще преживеем нея? Как трябва да я преживеем?
Николай Антов, Адвокатска колегия - Пазарджик