Преди няколко дни срещнах човек, който познавам по физиономия, но не си спомням името му. След общоприетите при такава среща “Как си?“ и т. н. той се похвали, че отивал на среща на актива на партията, в която членувал, за да разискват листата с кандидати за местните избори. Попитах го в коя партия членува, той ми издекламира някакво непознато за мене наименование, от което запомних само, че фигурираше и България. Поредното образувание, в названието на което присъства и България - щастлива страна сме ние, след като толкова много “образувания“ се грижат за нея.
След като се разминахме и като така и не можах да се сетя, как се казва този “партиец“, се замислих. Това ще е едно от тези “образувания“, което нарича себе си партия и ще е една от регистрираните около 200, ако не са вече и повече.
Поне в това отношение сме едни от първите, ако не първи в Европа. Спокойно можем да се изпъчим и да викнем: “Вижте вие, които непрекъснато ни критикувате и поставяте на последно място. Вижте какъв урожай, можем спокойно да ви помогнем - имаме и за износ“. Горките САЩ, Англия, Германия и други, които имат само по 2-3 и по няколко джуджета около тях - за съжаление са.
Ако попиташ такъв “партиец“ или “партизанин“ като срещнатия случайно от мен, какво е това партия, защо е регистрирана, какви са целите ?, ще го затрудниш, тъй като той няма свой отговор, а ако в това “образувание“ не са му налели няколко фрази, които той е зазубрил, просто ще замълчи и ще заяви, че бърза да не закъснее за изготвянето на листата, но няма да сподели, че се надява да попадне в нея . В тези случай на мислещия и малко над средно грамотния човек му става тъжно, защото това явление се нарича днешна действителност.
Всъщност, що е това партия?
Названието произлиза от латинските pars, partis - преведено на български – партия, част, вид, а свързано с темата - група хора, част от хората, от обществото. За да може група хора да се обединят в нещо, което се нарича партия, трябва - по принцип - да има нещо общо, което ги обединява и това би трябвало да бъде една идея, която е част от някаква идеология за организация на държавата. Крайната цел би трябвало да бъда постигане на повече справедливост, по-добър живот на отделния човек и на цялото общество. В нормалните, прието да бъдат наричани демократични общества, са се наложили три виждания за организация: ляво, дясно и да го наречем средно, от което следва, че би трябвало да има не повече от десетина партии - две или три разновидности на лявото, толкова на дясното и три или четири, които изповядват нещо между дясното и лявото. До колкото е известно от медиите, в България има регистрирани около 200. Горките държави като САЩ, Англия, Германия, които си имат по две основни и още няколко джуджета между тях. И тези държави все още съществуват? От друга страна, нали във всичко сме или последни или в последната група. По този показател или сме първи или в първата група.
Колкото и да раздробяваме лявото, дясното и средното - все не става. Да приемем, че има ляво, по-ляво, най-ляво, супер ляво, екстремно ляво, да приемем същото и за дясното, да сме благосклонни за средното и приемем, че има средно, в ляво от средното, още по-наляво средно, реформаторско, радикално и т. н., същото за в дясно от средното - все не стига да го прикачим на тези 200 партии. Истината е, че 98% от тях не почиват на каквато и да е идеология, напълно безидейно създадени структури. Събират се мъж, жена, родителите им, ако имат деца над 18 години, съседи, които не се карат, тук-там някой приятел и хоп - ето ти партия. Измислени са имена, най-често предизвикващи усмивка, но което е особено осъдително, в много от тях присъства и България. И всичките те за избори се стягат - колкото и да е смешно, повече е тъжно. Какъв е този нагон за власт?
В зависимост от вида на изборите - местни, парламентарни, президентски и други - те калъпят листи. И в тези листи - все партийци. Така е от Освобождението - за изборите за Велико Народно събрание, така е в следващите десетилетия, след това дълъг период на еднопартийно управление с придружител една “партия“ с патерица, на куц крак. И сега, след като избухна демокрацията - пак същото, даже още повече - 200 и с тенденция да се размножават като зайците. Тъй като съм толерантен човек, да им пожелая по български: “Бъдете живи и здрави“!
Нека сега да приемем - тъй като никой не знае истината - че в тези множество партии членуват един милион (моето мнение е, че няма и половината) и че реални гласоподаватели са пет милиона. Да приемем оптимистичната цифра, че двама на хиляда имат качества да бъдат съветници в общините и един на 10 хиляди - за народен представител, отношението на партийците към безпартийните, най-общо казано, ще е едно към пет. Тогава обществото ще има възможността да избира между така номинираните партийни и безпартийни членове и най-подходящите ще могат да участват в някакъв вид управление - на общината, на държавата. Предполага се, че тогава ще могат да бъдат избрани най-образованите, способните, толерантните, мислещи за съдбата на себеподобните си, а не за интересите на онази част от обществото - на членуващи в някаква партия.
А какво става?
Отново ще се редят листи с членове на партията и там ще влязат най-напористите, мнозинството от които нямат идея що е това идеология, обществен интерес, разбирайки само от това що е личен интерес. Спомням си разговор с мой съученик и много добър приятел, който стигна до висок партиен пост - първи секретар на Ленински район в столицата, а преди това беше началник отдел “Агитация и пропаганда“ в градския комитет на Социалистическата партия. Той с известен патос сподели, че било взето решение на пленум - вероятно на ЦК - до някои низови звена на управлението да бъдат допускани и безпартийни комунисти (тогава съществуваше и такова понятие). И когато възразих, че това е дискриминация, той се замисли и отговори: “Да, но засега е така”. И тъй като беше така, краят е известен и беше предвидим. Сега уж времето е друго, но пак се върви по същия път, макар от асфалтовото му покритие да са останали само дупки.
И затова сме най-бедната, ограбена държава, в която има вече милиардери, а по улиците, по телевизията виждаш отчаяни хора, беззъби хора, защото нямат пари за насъщния, камо ли за зъболекар. И защо, след като природата ни е надарила така щедро - плодородна земя, гори, море, климат и не малко умни, образовани, възпитани, с висок морал хора? Въпросът е риторичен, но да изречем отговора все пак: защото управлението е такова, защото управляващите са такива. Тази констатация се обсъжда непрекъснато от много хора, особено пред избори, но и не само тогава.
Е и ... време е за размисъл!
Николай Антов, адвокат