Дори когато мислено си задавам този въпрос, нещо отвътре се свива, започва да тежи. Замислям се какво наистина усещам, какво чувствам, когато се запитам какво е да си българин днес. Дали българинът не е човекът, пострадал от бедствията наскоро, дали е майката, на която са отвлекли детето, или пък възрастният човек, който чака с часове пред лекарския кабинет. Познато е на всеки. Заплатите са ниски, магазините са пълни с примамливи, но не достъпни за всички стоки. Големите - без работа, а младите се учат да живеят ден за ден и лесно.
Това ли е България ? Това ли е родината, в която сме се родили ? Въпросите са много, а отговорите болят. Но мисля, че всеки трябва да помни завинаги онова стихче : “... българин да се наричам, първа радост е за мене…”
Срамно ли е да си българин днес ? Дори въпросът е обиден. Кое е срамно, може би това, че някои забравят, че единствено в България можеш да бъдеш себе си, можеш да имаш свое място под слънцето, да не си чужденец, да си част от народа си .Само тук обичта е повече от злобата.
Не се срамувайте, че сте българи! Не задрасквайте България - “земя като човешка длан”, но топла, здрава , истинска. Нима с нещо можете да заличите първите думи на Отец Паисий, когато започва нашата история : “О, неразумний юроде…”, или да престъпите завета на хан Кубрат, че заедно сме по-силни. Можете ли да забравите Левски с неговото себеотрицание, да скриете от съзнанието си девиза на Ботев “Свобода и смърт”?!
Изсмейте им се - ето това е срамно! Ще пропуснете ли Вазов с неговия патриотизъм, Йовков с неговата дълбока обич към хората или Вапцаров с апостолската му решителност и саможертва?! Има и други такива - Смирненски с болезненото си съчувствие към “гаврошовците” по света, Яворов, Пеньо Пенев … Или пък не знаете, че българската армия е единствената в света, която не е губила бойно знаме, въпреки че е участвала във всички големи войни?!
И така…още ли се срамувате?! Забравяте, махате, триете, заличавате. Вие, които сте българи, искате или не. Вие сте техните наследници, не го забравяйте! Защото както всяко живо растение се нуждае от корените си, за да расте и да се развива, така и ние трябва да помним и обичаме България, да сме горди, че сме българи. Иначе защо сме дошли на този свят и как така сме се появили - без родина, род, родители и дом, без минало и без история? Та нали още когато ни кръщаваха, ни казаха: “Да минеш хиляди земи, но българин да си останеш”.
Сега ви приканвам: “Нека да сме българи, нека изберем България, заради прекрасната ни природа, заради езика и културата, заради смелите и силни герои, заради хората и болката в очите им… Да се гордеем, че сме българи дори заради киселото мляко и сиренето, баницата и ракията. Да се гордеем заради българските традиции, които дават сила, вяра и топлина, събират семейства и приятели, потушават войни. Нека да сме българи дори и заради болките и обидите, заради бездомните кучета. Да се гордеем, защото само тук сме у дома си, защото само в България слънцето е в усмивките на майките ни, в сърцата на хората. Само тук то се отразява в песните и танците ни, а звездите пазят сънищата ни и огряват мечтите ни!”
Венцислава Бормалийска, 10 б клас, СОУ “Св.св Кирил и Методий”
Есето е класирано на първо място в конкурс по случай Трети март - националния празник на България.