И като стана дума за поезията, за изкуството изобщо, за мястото му в нашето време, моят събеседник не шеговито, а сериозно с досада изтърси: “Абе, стихотворение не се се яде, не си заслужава да говорим за отвлечени неща”.

Изтръпнах. Да повярвам ли на слуха си! Обсебен от материалното, този уж образован човек, нима възприема света единствено със стомаха си, първосигнално! Не искам да повярвам, че той така категорично отрича духовността, особено художествената. Според неговата “философия” би следвало, че не се дъвчат и изящната словестност, и музиката, и танцът, и театърът, и художествената картина... Че само онова, което е на трапезата, е стойностно, а произведенията на поети, композитори, артисти, художници са нещо незначително, без което животът би съществувал, би оцелял, а с него и ние.
Прецених, че е ненужно, безсмислено да споря, да анализирам, да привеждам факти, аргументи, за правя съждения и изводи. Оставям на любезния читател сам да стори това, ако нещо е трепнало в него от накъсо разказания случай.
Казано е, че човекът се отличава от животното и по това, че той умее да твори, да изпитва естетическа наслада и като създадел, и като потребител, че нисшият духом е беден.
Ангел Горанов