Чепинският край е населяван от най-дълбока древност – неолит, шесто хилядолетие преди Христа. Археологическите находки недвусмислено доказват обитанието му от тракийското племе беси, славяните, а част от Първата българска държава, краището става през 836 г. при кановете Маламир или Пресиян. Славна и трагична е участта на основната чепинска крепост Цепина – политически и административен център на Западните Родопи и на самостоятелното владение на деспот Алексий Слав. След деветмесечна обсада крепостта се предава, но населението запазва административно и църковно самоуправление – административно до разделната 1666 г. (масовото помохамеданчване, според летописа на Методий Драгинов), а църковната самостоятелност до 1888 г.

Като най-будно селище се очертава Каменица – единственото християнско село в котловината. Тук никога не спира обучението на български език, според „Статистиката на училищата в Източна Румелия“ официално училището съществува от 1823 г. и е единственото в целите Северозападни Родопи. През 1881 г. родолюбците Илия Попатанасов (поп Топорчо) и Стою Масларов с помощта на източнорумелийския Директорат и каменското население построяват първото модерно училище в Западните Родопи, с театрален салон и пансион за децата, българомохамеданчетата от околните села. Със задачата за тяхното приобщаване се заемат учителите Стою Докумов и Яна Грънчарова. Те създават и ученическото дружество „Просвета“, предвестник на „Дружба Родина“. На Стою Докумов принадлежи израза „възродителен процес“.
Просветителската дейност на каменчани привлича в отдалечения края личности като проф. Константин Иречек: „В самотно село, единственото чисто хирстиянско селище в Чепино, се издига голямо ново училище, което виждаме като бяла точка още по върховете.“ 1883 г. Иван Вазов „В недрата на Родопите“ пише: „От Освобождението насам Каменица взе на себе си честната роля на разсадник на просвещението и българското национално чувство… За тази цел е издигнато, както казах, зданието на едно голямо училище. То стърчи на едно високо място, отдето гордо гледа на цялата долина“. Малко по-късно тук идват Петко Каравелов, Петко Рачов Славейков, Алеко Кностантинов („През марта на Чепино“), Стефан Стамболов, Стефан Веркович и много други видни личности.
Чепинският край е свързан с три събития, които и досега предизвикват полемика сред изследователите, а именно: личността и летописната бележка на Методий Драгинов от втората половина на XVII век. Летописът е бил и продължава да бъде обект на множество изследвания от наши и чужди учени с нееднозначна оценка. При непредубеден анализ и съпоставка на данните се установява неговата абсолютна достоверност.
Другото събитие, което продължава да бъде една от най-големите литературни мистерии е „Веда Словена“. Голяма част от публикуваните в сборника песни са от ченпинските села и най-вече от Корово. За да издири певците, през 1893 г. тук пристига Стефан Веркович, придружен от първия описател на Чепинско – Христо Попконстантинов. Обявените за „фалшификати“ древни песни се изпълняват и досега от ансамбъл за автентичен фолклор „Драгиново“.
Третото събитие не е от национален, а от локален интерес и то е дали Апостолът на свободата е идвал в Каменица (Велинград е създаден през 1948 г. от трите села Каменица, Лъджене и Чепино).
Една малка част от краеведите се съмняват в неговото посещение, като изтъкват трудно достъпния чепински край по онова време и слабата съобщителност с околните села. По-важният им довод е, че Илия Попконстантинов (поп Топорчо) не е оставил писмени сведения за срещите си с Васил Левски и Георги Бенковски, че не присъства делегат от каменския революционен комитет на събранието в Оборище през 1876 г.
Мрамор Полежански (правнук на Илия Попатанасов) твърди, че Левски не е идвал в Каменица, но се е срещал с поп Топорчо в Пазарджик: „Не е известно кога е била срещата, дали преди клетвата на революционния комитет или след нея, преди заминаването му за Ловеч. Хаджи Рашко Хаджииванов (баща на първата учителка в с. Каменица – Олга Хаджирашкова) е предлагал на Левски да сменят коня му, но той отказал, минал през комшулука на къщата му и потеглил за Ловеч. Поведението му било такова, че изпращачите му останали с впечатлението, че Дяконът знаел, че е обречен“.
Атанас Дончев, автор на „Чепинското църковно самоуправление“ 1996 г. също се съмнява, че Левски е посещавал с. Каменица, като основният му довод е отдалечеността и че по това време поп Топорчо тъкмо е поел Чепинската самостоятелна църква и е бил зает с тази си дейност. Дончев се съмнява и в създадения по-късно и ръководен от поп Топорчо каменски революционен комитет, за който има безспорни устни и писмени доказателства. В по-горе споменатата книга на стр. 75 Атанас Дончев посочва под линия, че „Освен посочените писмени източници съм ползвал и устни сведения от възрастни каменчани, включително и от Илия Попов, внук на поп Илия Попатанасов, починал преди две години (1994 г.) на 86 годишна възраст.“
Любопитно е, че точно този внук на поп Топорчо, Илия Попов на „Среща на поколенията“ в читалище „Васил Левски“ кв. Каменица през 1984 г. разказа спомени на своя баща и леля как Апостолът е посещавал техния дом заедно с Кузман Поптомов-Шарланджияха на път за Мехомия (дн. Разлог).
Такива сведения дават и други сродници, но ние трябва да се придържаме и към написаното в неиздадената книга на краеведа Васил Содев „Каменица през вековете“, както и в книгата на Асен Дамянов „Свещеник Илия Попатанасов (поп Топорчо)“ 1966 г., които са общували пряко с чепинския просветител и поборник. На стр. 19 Асен Дамянов пише: „Дружах с внука на свещ. Илия Попатанасов – Христо, при когото често отивах. Той беше също учител и живееше в една къща със стария свещеник. Попът обичаше гостите и често ни преканяше на своята трапеза, която не всякога беше богато наредена. Поп Топорчо беше извънредно скромен и за своята дейност като революционер и председател на комитета не обичаше да говори. Лично съм му поставял въпроси за Левски и Бенковски, на които не отговаряше подробно. От негови другари – членове на революционния комитет в Каменица научих повече. (стр. 13) Пазарджишкият и Разложкият комитет са имали връзка чрез Кузман Поптомов-Шарланджията, привлечен в беловския революционен комитет от Васил Левски и негов доверен човек. Последният често минавал през Каменица и давал сведения на поп Топорчо. Чрез него попът е имал възможност да се срещне и с Бенковски в Белово, Пазарджик и на други места. Всички членове на комитета бяха скромни хора. Държавата им бе отпуснала пенсии и формени шапки като на опълченците.“ На запазените фотографии (в това число и поп Топорчо) позират гордо, закичени с поборническите медали. Каменските революционери са снимани и с водача на баташките въстаници Петър Горанов. Споменавам тези факти, тъй като след Освобождението поборническите пенсии и медали са отпускани само на хора, които имат доказана революционна дейност.
Потвърждение за това, че Левски е посещавал Каменица, но не е създал революционен комитет, срещаме и в книгата на Иван Цопанов „Каменица в миналото и днес“, издадена през 1994 г., на стр. 14 той пише: „В с. Каменица е съществувал революционен комитет, въпреки неблагоприятните условия за революционна дейност, тъй като обкръжението с помашки села не би подкрепило и улеснило едно бъдещо въстание. Председател на комитета е Илия Попатанасов (поп Топорчо), негови членове са: Спас Бояджиев, Спас Делиев „Аламата“, Георги Делиев, Георги Аврамов Чолаков (Дядо Даскал), синът му Никола Даскалов, Стою Масларов. Попът често говорел за Левски, Бенковски и Петър Горанов. По негови свидетелства и по разкази на стари каменчани може да се съди, че Апостолът на свободата е идвал в Каменица, но въпросният комитет е основан през 1876 г. според спомените на свещ. Сава Докторов. Следите за срещите на поп Топорчо с Левски идват най-вече от Батак, а с Бенковски от Белово. В църквата „Св. Троица“ под олтара направили скривалище за съхраняване на барут и оръжие“.
И така, нека обобщим! Отдалечеността и трудно достъпната Каменица не са аргумент, че Левски не я е посетил. Достатъчно е да погледнем картата на комитетската мрежа, създадена от него, в издадената от БАН през 1987 г. „История на България“, том VI, стр. 294. Там са отбелязани редица селища, значително по-трудно достъпни от Каменица. Тук фигурира и революционният комитет, създаден от В. Левски в родното ми село Бодрово, Хасковско. За него има безспорни и писмени, и устни доказателства, намиращи се в Хасковския исторически музей. Споменавам това, за да направим т.нар. сравнителен исторически анализ. Когато Левски е отивал в непознато село, той е отсядал задължително в къщата на местния свещеник и разговаряйки с него, се е ориентирал за положението на населението и има ли почва за революционна дейност. Ако селището е много бедно и изостанало, той препоръчвал да си направят училище или читалище и си тръгвал без да създаде комитет. Такива случаи има много. Отстоящото само на 4 км от Бодрово село Каяли (Върбица) е посетено от Апостола, но там той не създава комитет, поради разположението му на цариградския път. По същия начин той постъпва и с другите села с такова местоположение, тъй като през тях непрекъснато се движели турци – пътници и войски.
Интересен е разказът на жената на поп Андон (председателят на комитета в село Бодрово) за посещението на Апостола: „Трябва да е било през зимата на 1869 или ранната пролет на 1870 г. Влизайки в одаята, мама (майката на поп Андон) заварва ябанджия (непознат) да седи до оджака и започва да го разпитва кой е, от къде е… Дяконът й отговорил „Бабо, дошъл съм във вашето село да видя дали ще сеем. И ще сеем, но дали ще жънем – божа работа…“ Още същата нощ в църквата са свикани по-сърцати хора и е създаден комитета“.
Дейците на този комитет, както и тези от близкото село Алмали (Ябълково), под ръководството на Атанас Узунов, научавайки за залавянето на Васил Левски, правят засади на жп линията, мислейки че ще бъде откаран в Цариград, за да го освободят. Научават, че е обесен в София в края на месец май 1873 г. Поп Андон се отравя, за да не бъде заловен от турците и подложен на мъчения да не издаде другарите си.
Да се върнем на посещението на Апостола в с. Каменица. Както споменахме по-горе, връзката на поп Топорчо с Васил Левски е неговият доверен деец Кузман Поптомов-Шарланджията, който често е пътувал до Мехомия и е нощувал в къщата на свещеника в Каменица. Доказано е, че Васил Левски е посетил Разлог, придружен от Поптомов. Пътят тогава е минавал от Белово през Алабак, Корово, Каменица, Юндола, Якоруда, Мехомия. Логично е да си зададем въпроса къде са нощували Дяконът и придружителят му? Отговорът е ясен!
Защо не е създаден комитет в Каменица от Васил Левски? Нека не забравяме колко отговорен към съдбата на народа е Васил Левски: „Ние си играем с живота на 3 милиона българи, не трябва да бързаме…“, пише той до Любен Каравелов. Обкръжението на Каменица от 6 мюсюлмански селища в котловината карат Левски да бъде предпазлив.
Защо поп Топорчо не е говорел подробно за срещата или срещите си с великия българин? Краеведите, които са склонни да допуснат, че с това свещеникът прикрива липсата на такива, всъщност забравят за народопсихологията на възрожденските българи. Те не говоролят наляво и дясно за дейността и преживяванията си. Много малко от революционните дейци оставят спомени. Самият Захари Стоянов, събирайки севдения за „Записки по българските въстания“, споделя, че най-трудно му е да накара оцелелите дейци да говорят за преживяното. Същото споделя и Димитър Маринов.
В статията си „Последната изповед на дякон Игнатий“ проф. Дойно Дойнов посочва, че родствениците на свещеник Тодор Митов, изповядал Левски под бесилото, съобщават фактите едва през 30-те години на ХХ век. Колкото до твърдението на „отрицателите“, че планинците през XIX век са водели затворен живот и рядко са пътували, следователно не са знаели за промените и новостите...
Достатъчно е да посочим, че в чепинския край винаги е имало будни хора като Стою Масларов, който си е изписвал книги и вестници от Цариград. Стою Докумов, който е завършил образованието си там, Георги Аврамов Чолаков (Дядо Даскал), който от ранна възраст пребивава в градче на Мраморно море, учи в манастирите на Атон и Рилския, говори няколко езика. Той е първият, изпратил дъщерите си на училище и дава пример и на другите. Самият поп Топорчо завършва училищата в Ракитово и Якоруда. Неговият баща поп Атанас дарява двете мраморни плочи при възстановяването на „Заритата“ средновековна църква в Паталеница през 1867 г. Престарелият поп Илия в средата на XIX век дава на Стефан Захариев пергаментовия Требник с летописната бележка на Методий Драгинов, за да бъде публикуван през 1871 г.
Вярно е, че основният камък, на който се гради историята, са изворите и то писмените. Има документ – има история. Как да постъпим с многобройните предания, легенди, топонимия, спомени, които най-често са корените в краезнанието? Да ги отхвърлим?
Радка Тотолакова