“Когато бях овчарче” е книга на Кръстю Крапачев с подзаглавие “Спомени из Чепино”. Книгата е излязла през 2012 г. в София, може да се намери във велинградските библиотеки и заслужава много по-голям отзвук в нашия град, защото е съхранила ценни свидетелства за неговата история.

Авторът Кръстю Василев Крапачев е роден през 1923 г. в Елешница, а през 1926 г. семейството му се преселва в село Чепино. През 1940 г. постъпва като кадет във Военната гимназия и юнкер във Военното на Негово Величество училище. Участва във Втората световна война като взводен командир в Първа армия в Унгария, а след завръщането си от фронта служи като офицер, преподавател във военно училище и редактор във Военно издателство. През 1954 г. завършва Военната академия “Г. С. Раковски”, но 4 години по-късно е уволнен от войската с чин подполковник. Работи като екскурзовод и служител в “Балкантурист” и Министерството на външната търговия, но отново е уволнен от държавна служба и продължава работа като преводач, редактор и журналист.
Книгата “Когато бях овчарче” Кръстю Крапачев посвещава на своите родители, а целта си сам очертава така: “Целта ми не беше да напиша нещо като монография за нашето село. За това аз, първо, нямам необходимите познания, и второ, сравнително краткия период, около 15 години, на пребиваване там. Аз обаче нито за миг не съм прекъсвал връзките си със село Чепино, защото там постоянно живееха моите родители и братя до края на живота, техните семейства и повечето от от моите съученици и приятели от детските ми години и голяма част от многобройните ми роднини. И сега, на пределна възраст, често продължително пребивавам там... И благодарение на това аз живея с мисълта, че никога не съм напускал и никога няма да напусна с. Чепино до края на живота си”.
Разказвайки за своето детство и юношество преди постъпването във Военното училище, Кръстю Крапачев рисува картината на село Чепино през 20-те и 30-те години на миналия век. От тази картина струи много любов към къщата с фурна, където всяка седмица печат домашен хляб и градината с две ябълкови дървета, огромни домати, цингули (земни ябълки), фасул, тикви и всякакъв зеленчук. Изключително изчерпателно са описани съседите, улиците, магазините, кафенетата, кръчмите, гостилницата, бръснарницата, площада на Чепино - читателят буквално преминава по улиците и пред очите му възкръсват сгради, фамилни истории и спомени за личности от онова време. Ето един малък откъс:
“След къщата на бай Димитър Праматаров бе общината (днес пощата), а до нея бе общинската пожарна, където живееше и главният пожарникар, той и шофьора на пожарния автомобил - Гаваза. Пожарната надвечер пръскаше по главната улица, особено когато още не беше павирана, за да не се вдига прах, когато кравите и козите се връщаха от паша. Площадът се оформяше от сградата на читалище “Св. св. Кирил и Методий”, която днес е занемарена и се ползва само долният етаж за кафене... Някога там беше кооперативният магазин за хранителни стоки на кооперация “Пробуда” с несменяемия магазинер до пенсионирането му бай Лазар Радулов и кафенето с библиотеката към читалището. В кафенето влизаха само интелигенцията на селото - доктор Дошкинов, кметът, учителите и читалищните дейци. Тук се играеше шах и табла. Читалищната библиотека заемаше помещението до кафенето.”
Ценни са спомените на Кръстю Крапачев за читалищния живот - за оркестъра, за театралната трупа от самодейци, за първите кинопрожекции от епохата на нямото кино, превърнало се впоследствие в най-вълнуващото преживяване за публиката. Авторът споделя и вълненията при събития, останали в местната история като посещението на световноизвестния борец Дан Колов в Чепино - за него и придружаващия го Хари Стоев кметът на Чепино Илия Джонев дал голям обяд. Друго събитие е визитата на цар Борис III през лятото на 1935 г. заедно с командира на Втора пехотна Тракийска дивизия ген. Христо Луков, които отседнали във вилата на пазарджишки авокат в Чепино. Наред с това си спомня и по-малко известни факти като това как през лятото на 1933 г. в Чепино за първи път дошъл негър и след него вървяла цяла сурия любопитни деца или за това как през лятото на 1936 или 1937 г. в Клептузкото дере паднал повреден учебен самолет от Военновременното летище “Орлино” край Сърница. Цялото село и хора от близките села Лъджене и Каменица се изредило да види катастрофиралия самолен и неговия останал по чудо жив пилот, който загубил едното си око и единия си крак.
Специално внимание е отделено на заслугите на кмета Илия Джонев, управлявал Чепино в периода 1937 - 1944 г. и осъден след 9 септември 1944 г. Оценката на Кръстю Крапачев звучи така:
“През почти 8 годишното кметуване на Илия Джонев повечето от улиците бяха павирани, по тях беше прекарана топла вода, а извори край селото - от единия чучур течеше студена клептузка вода, а от другия - топла минерална. Топлата вода достигаше до чешмите по борови тръби, без да им се обелва кората и силно насмолени. Благодарение на смолата и нес, ето вече повече от 70 години, тези тръби продължават да си вършат работата, без да има никаква авария. По това време бе докарана и нова студена вода от местност “Легоринец” и “Сухата лъка”, тъй като използваната до тогава студена вода от извора “Клептуза” до селото е много варовита и не можеше да се изкачва по високите етажи на селото... През този период се разшири и езерото, като се изгради и долното езеро на “Клептуза”. Периодично и двете езера се зарибяваха предимно с пъстърва. ресторантът на “Клептуза” бе разширен и нашето село се превърна в изключително привлекателен планински и балеоложки курорт и винаги беше предпочитано пред селата Лъджене и Каменица. И всичко това беше заслуга на кмета Илия Джонев.”
Много подробно авторът разказва за традициите, съпътстващи честването на различните празници в Чепино, за именити свои съселяни, за съжителството между християни и мохамедани, за роднински и приятелски семейства. Поместени са и снимки от семейните архивите, които още веднъж ни връщат към старо Чепино. А наред със спомените в книгата присъстват и множество паралели с историята и днешния ден на Чепино. От камбанарията на своите 87 години и като човек, живял в три коренно различни епохи, на финала на книгата Кръстю Крапачев споделя своето “непоколебимо заключение”, върху което е добре да помислим: “Многото имане, особено придобитото по незаконен начин, различните политически идеологии, са най-големите разрушители на целокупния живот не само на отделната личност, но и на обществото, на държавата като цяло”. А съветът му към чепинци е: “Нека ръководно начало в целия ви живот и непресъхваща радост да ви доставя мисълта, че сте от едно село, един край, от един град, от една държава, тоест от едно огромно семейство, наречено България”.
Елена Баева