В чл.13 (3) на Конституцията е записано: “Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.” Преброяването на населението през 2011 г. показа, че 74 % от запитаните са отговорили, че изповядват източноправославното християнство. Дали държавата и църквата правят необходимото православието да бъде общодостъпно и основополагащо за оформянето на морални ценности и добродетели? Какво се промени през последните 60 г. и какво се случи с вярата и православието в България?

“Радикални промени настъпват след 9 септември 1944 г., когато на власт идват отечественофронтовските правителства, изцяло поставени под диктата на комунистическата партия и директивите на Москва. Съветизацията на българското общество върви ръка за ръка с насилствената атеизация на младото поколение и рушене авторитета на Църквата. Между 1944-1948 г. вероучението е изхвърлено от училищата, законни стават само гражданските бракове, имотите на Църквата са отнети, а след приемането на т. нар. Димитровска конституция Църквата е отделена от държавата. Някои църковни дейци, които посрещат преврата на 9 септември 1944 г. с илюзията за разширяване на гражданските свободи, остават горчиво излъгани. Комунистическата държава се стреми открито към премахване на Църквата или маргинализирането й до степен на показна пред външния свят институция. Политиката на дискредитиране на БПЦ върви успоредно с отнемането на социалното й влияние и участието й във възпитанието на подрастващото поколение. Комунистическият режим се опитва и до голяма степен успява да внедри в БПЦ свои кадри, които да съдействат за разпадането й отвътре.”
Горното мнение е цитат от книгата “История на християнството” на историка проф. д-р Георги Бакалов и ясно показва защо в периода на атеистичния комунистически режим беше направено всичко възможно няколко поколения българи да бъдат отдалечени от православието и от вярата в истинския Бог.
Но дойде 10 ноември 1989 г. и вместо връщане към корените на православието и възпитание на децата и на младите хора в християнски ценности и добродетели, се създадоха условия за проникване на множество секти и лъжеучения. В същото време надделяващият атеизъм на редица правителства и парламенти не позволи въвеждането на вероучението (а това за България е православието) като учебен предмет. Противниците на тази идея изтъкват като аргументи светския характер на образованието, евентуалното противопоставяне на другите религии и това, че обществото ни не било дозряло за такъв ход . И трите аргумента обаче звучат доста повърхностно и несериозно. Ако погледнем каква е ситуацията в другите православни страни, че видим, че вероучението под различни наименования е задължителен учебен предмет в Русия, Гърция, Кипър, Сърбия и Румъния. Защо и в България да не се въведе като учебен предмет и то не само в началния етап на обучението?
Единствената възможност за изучаване на вероучение засега е дадена чрез свободно избираеми предмети (СИП) и задължително избираемите предмети (ЗИП), които позволяват в някои училища да има часове по религия (във Велинград само в ОУ “Христо Ботев” , кв. Каменица, се изучава ЗИП “Религия”). СИП се сформира само при условие, че се събере необходимият брой ученици. Но не винаги това е възможно, защото голяма част от родителите нямат религиозно възпитание и се отнасят скептично към подобни форми на обучение и преподаване на вероучение. Други смятат, че задължителният характер на релогиозно обучение може да създаде съпротива и нежелание. А не искат да признаят, че запознаването на децата с моралните ценности на православната вяра ще ги направи по-добронамерени в отношенията си към другите, по-отговорни към делата и думите си и по-разумни. По този начин ще бъде преодоляна агресията, грубостта, наглостта, злобата, завистта и всички последствия от лошото възпитание в семейството и неподходящата среда на улицата, където голяма част от подрастващите опитват за първи път вкуса на цигарите, на алкохола и на наркотичните вещества. И най-жалкото е, че остават зависими от тях понякога за цял живот.
И след като в училищата не е възможно да се изпълни докрай запознаването на децата с вероучението, е редно Църквата да поеме тези функции и постепенно да запълни тази празна нища за духовно израстване и възпитание. Свещениците най-добре виждат, че хората в църквите намаляват и все повече са в напредналаа възраст. Може би трябва като начало да се започне работа с родителите и те първи в семейството да запознаят децата си с Христовото учение.
Какво се случва във Велинград и как местните свещеници възприемат идеята за създаване на неделни училища към православните храмове? Връщане в миналото показва, че единствено в църквата “Успение Богородично” в кв. Лъджене е имало неделно училище в периода от 1997 до 2002 г. , когато около 60 деца под ръководството на учителката Невенка Разсолкова посещаваха храма и преминаха обучение по вероучение. Отец Иван Чалъмов сподели, че е мислил по въпроса за създаване на условия отново да се възроди неделното училище към храма. Има идея, вече повече от три години, за изграждане на магазини по границите на църковния имот и с наемите от тях да се направи специална зала, която може да се ползва и за обучение по вероучение. Бюрократични спънки обаче спират изпълнението на проекта. Отец Антон Добрев от храма “Света Троица” в кв. Каменица подкрепя идеята за неделно училище към църквата, но смята, че в момента не достигат необходимите средства за оформяне на удобно и оборудвано помещение за обучение. Храмът може да се ползва за известно време, но не е удобно, защото има движение на хора, които ще смущават процеса на обучение. Отец Ангел Терезов от храм “Св. Вмчк Георги Победоносец” в кв. Чепино е на мнение, че може да се предприемат стъпки за създаване на неделно училище. От митрополията в Пловдив също подкрепят такива начинания и освен безплатни учебници и помагала, може да подсигурят и заплащане на преподаватели.
Въвеждането на вероучението (независимо от това как ще се нарича) като учебен предмет е въпрос за бъдещето ни като народ и държава. Това е процес, който е сложен и труден, защото има хора, организации и цели институции, които всячески се съпротивляват и измислят всевъзможни аргументи и причини. Но всеки, който е против въвеждането на вероучението в българското училище, трябва да си спомни думите на писателя Васил Друмев, станал по-късно духовникът архимандрит Климент Търновски, който казва: “Има Православие у нас, има и български народ; няма Православие - няма и български народ.”
Георги Дишлянов