Тодорка Ланджова, зам. директор в ПГИТ “Алеко Константинов”:
Работодателите също трябва да познават правилата
Категорично заявявам, че завършващите при нас деца са напълно подготвени за работа в заведения за хранене - и барманите, и сервитьорите, и готвачите. Проблемът според мен е, че липсва комуникация между нас като заведение, подготвящо кадри в сферата на обслужването и местното дружество на хотелиерите и ресторантьорите. Нито един път досега не са поискали среща с нас. А такава трябва да има, за да са наясно и двете страни за това какво се иска и какво се предлага. Знам, че има и Съвет по туризъм към общината. Този орган също трябва да поеме някаква инициатива и да събере всички страни, защото темата е много важна и сериозна.
Всъщност лично аз забелязвам и един друг проблем и той е, че част от собствениците на кафенета и ресторанти нямат елементарни познания за културата на храненето и сервирането и по тази причина искат невъзможни неща от хората, които са назначени на тези длъжности. Има ясни правила и те трябва да се познават не само от работещите, но и от работодателите. Възнагражденията, които се предлагат, са много ниски – това също е фактор, оказващ влияние при търсенето и наемането на работа. Има нужда и от отношение към тези млади хора, не може да искате да работят с желание и усърдие в екип, където по-старите и опитни готвачи, сервитьор или бармани им се подиграват.

Иван Масларов, собственик на кафене:
Младите питат първо за бакшиша
Проблем с набирането на персонала има и той не е от вчера. Постоянно търсим хора, а се оказва, че никой не иска да работи. Младите като дойдат да питат за работа, първо искат да знаят какъв ще е бакшишът. Искат и заплата от 500 лева, без дори да са работили един ден. Извън сервирането не им се прави нищо друго, не им се чисти, не им се подрежда, нямат желание и да се учат, а работа с клиентите не е лека. Негативите от липсата на отношение към гостите на заведението се отразяват на собственика. Тези, които тепърва искат да става бармани или сервитьори, търсят лесното и ако може да е за много пари. Не им се работи за 150 –200 лева.
Според мен с такова отношение не се учи занаят. За да искаш, трябва да се трудиш и както навсякъде и тук се почва от най- ниското стъпало. Не съм запознат с това какви кадри излизат от нашата професионална гимназия, не мога да коментира и дали са достатъчно подготвени. Знам само, че почти никой не идва и не търси работа.

Щеше да е смешно, ако не е тревожно
Питат сервитьорка “Какво кафе предлагате?”, а тя с усмивка отговаря: “Дълго, късо и нормално”. Питат сервитьорка в заведение, в което звучи българска музика “Случайно да имате “БТР“?, а тя пак с усмивка отговаря: “Такава бира не предлагаме”.
За съжаление това не са вицове, а истински ситуации, случили се във велинградски кафенета и ресторанти. Смешно е наистина, но в същото време и тревожно, защото с подобно обслужване едва ли се трупат позитиви.
В повечето случаи след 10-15 минути чакане на мръсна маса с пълен с фасове пепелник някой набързо минава и те пита “К’во ше пиеш?” или “Ши искаш ли нещо?”. Ние май отдавна сме свикнали с подобно отношение и въпреки мненията на специалисти за това, че трябва сериозна работа за подобряване качеството на обслужването, почти никой не обръща внимание.
Ами, това е ситуацията - до останалите проблеми на града просто добавяме и този. За да не обобщаваме, с радост може да се отбележи, че в града ни макар и малко, все пак имат заведения с любезен и внимателен персонал и там с удоволствие всеки сяда ,пие или хапва и си тръгва с идеята, че и следващия път ще избере именно това кафене или ресторант. Хубаво би било подобно внимание и професионализъм да се усеща в което и да е заведение в курорта. Иначе всяка комична ситуация, показваща колко още има да учим и да ни учат за това как се посрещат и как се изпращат гости, ще звучи като виц, на който обаче няма да се смее никой.