Газ, газ, газ
на 120 км в час
и не за Бургас,
а за битова газ
в кухнята у нас!
В петък вечер ни свърши газта. Ами сега? Сутринта се обаждаме на „Целев“ – в събота и неделя не работят. Ами сега? Обаждаме се на бензиностанция „Гърбев“ – газта била отделно. Ами сега? В тоя момент идва да ни види една стара приятелка (но с млад дух!) Лилия. „Това ли ви било гайлето? Аз имам мой човек!“. Чука телефона и готово!

След 15-20 минути слушам, че пред входа на блока нещо се кандардисват: „Не съм длъжен аз да качвам бутилката на етажа!“. С големи молби се съгласява, донася я до входната врата на апартамента, влиза вътре като подгонен диверсант, взима празната бутилка и излиза – без да зареди винтила към бутилката. Газта струва 25 лева, давам 2 лева бакшиш за несвършена работа. Нашата грешка е, че трябваше да му се каже: „Като няма да монтираш винтила, няма да ти платим!“ Но не би!
Първо действие на пиесата „Доставка на газ у нас“ завърши. Продължаваме нататък. Двете баби започнаха те да монтират техниката. Гъзиха се, гъзиха, диагнозата им е „развален редуцир винтил“. Аз решавам да потърся техническа помощ от добрия съсед инж. Аврамов – отзова се веднага. Той огледа, огледа, върна се и донесе един винтил почти нов. Монтира го – о, чудеса! Газта тръгна – ура, ура!
Второ действие на пиесата „Доставка на газ у нас“ завърши. Връщаме си на съседа редуцир винтила, купуваме нов! Но и той ни изигра шега: през деня пали, пали на сутринта, но „ничево“. Тогава съпругата поставя нова диагноза: „Запушен е котлонът. Тоя котлон е стар!“
Трето действие: до всеки мъж стои една успяваща жена. Нов котлон – речено, сторено. Затягам една дупка на колана. Синът ни донесе котлона и адът на Данте е малък за ужаса, който изпитахме: пак не работи! Ами сега?
Рекапитулация: това нямаше да се случи, ако доставчикът си беше свършил работата както трябва. Аз скопявам 45 години прасета и все едно да отида у тях, да извадя само единия тестис на прасето, а другия да си го доскопиш ти. За такъв случай турците имат една поговорка:“ В казана с халвата две грепки от коза да я развалят“.
От страниците на обичания от мен вестник „Темпо“ да се внася яснота чрез реклами: коя фирма по колко продава газта и важното за нас – „усмивки от старите ленти“: дали качват бутилката до входа на апартамента и дали включват редуцир винтила. И да се определи цена – например 1 лев на етаж, а не да се мрънка от газотърговците „Ние не сме длъжни!“. Ами тогава кой е длъжен?
Толкоз!
Дедо Ристо (Христо Семерджиев)